Свободата на словото в България

Темата за свободата на словото у нас и развитието на българския медиен пазар е един от онези болезнени обществени въпроси, които периодично се дискутират, но така и не се взима решение за тях.

Наскоро популярният интернет сайт „Дойче веле” публикува резултати от българския медиен мониторинг за 2012 година, който се е извършил с помощта на фондации „Медийна демокрация” и „Конрад Аденауер”. Според данните от последния медиен мониторинг положението в българската журналистика не само че не се е подобрило, но дори продължава рязко да се влошава. Липсата на свежи и оригинални идеи в пресата, съмнителните собственици на издания, все по-налагащите се поръчкови материали и все по-явната автоцензура, която се упражнява от по-голямата част от медиите, оформят трагичното лице на българската журналистика. Според анализа на двете фондации сериозната преса у нас бележи най-големия  спад на доверие през последните 15 години. Може би причина за това до известна степен се крие във факта, че в българските печатни издания липсва балансирано и обективно мнение. В доклада на българския медиен мониторинг се отбелязва как някои издания тенденциозно „ругаят” и „хулят” политиците, докато други ги „обожествяват” и не спират да изреждат „добрите” им лидерски качества. Реално погледнато обаче, липсва обективна оценка за работата на родните политици, която трябва да се формира, както на база на техните изпълнени обещания, така и на база на народното мнение.

Представителите на традиционната преса у нас все по-явно пренебрегват интерактивната връзка с аудиторията си и дори в случаите, когато се допитват до нейното мнение, след това го манипулират и нагласят в техен интерес. Любопитното в случая обаче е, че ако и виртуалното пространство да се смята за обсебващо и манипулативно, все повече хора започват да го идентифицират като единствения достоверен източник на информация. Може би затова допринася и все по-активната и явна позиция на интернет потребителите, които не се притесняват да изразят своето мнение в интернет и все по-често започват да си създават трибуни, където да го споделят. В крайна сметка на кого му е необходимо да слуша „субективни” репортажи по новините и радиото или да чете „платени” публикации в пресата, когато може да потърси в интернет по-подробна информация за случая и да открие дори съмишленици.  

Друг интересен факт, който се отбелязва в доклада, е двойно увеличеният брой на блогърите. Ако преди 2-3 години тази тенденция едва набираше популярност, според резултатите от медийния мониторинг излиза, че днес всеки трети има собствен блог, където да споделя мнението си по „наболели” въпроси. Така лека-полека виртуалното пространство започва да замества традиционните медии и да придобива техните функции.

Крайното заключение, което докладът предлага е, че качествената преса у нас трябва да работи за налагане на прозрачност и „отсяване” на материалите и кадрите. В противен случай интересът към нея ще продължава да спада, а Интернет все повече ще продължава да се превръща в сборно място за съмишленици и хора, които искат да се мобилизират и да променят ситуацията в държавата.

В същото време, виртуалното пространство предлага все по-богат избор. За разлика от традиционните издания, които се ръководят по еднотипни модели и формули, по-голямата част от интернет сайтовете предлагат разнообразен подбор на материали и поддържат интерактивни връзки със своите читатели и привърженици. Така вече почти не съществуват електронни издания, които да нямат опция за споделяне и изразяване на читателското мнение. Като цяло заключението на доклада е, че вече все повече започваме да разчитаме на източниците на информация в Интернет и може би те са единствените представители на журналистиката у нас, от които може да очакваме свежи и иновативни идеи. А доколко това е вярно, времето ще покаже.