Сирия: Убийства под международно наблюдение

На 15 март 2014 година светът отбелязва 3 години от началото на гражданската война в Сирия. Всъщност, това не е съвсем точно, тъй като гражданската война избухна като следствие на мирните протести, потушавани кърваво месеци наред. Едва през лятото на 2011 година започнаха сблъсъците. На 15 март 2011 бе първата демонстрация. На 18 март паднаха първите убити протестиращи.

Днес, когато Сирия навлиза в четвъртата година на своята най-голяма трагедия в модерната си история, сякаш нищо не може да разклати апатичното отношение към този конфликт. Статистиката е брутална: според данни на опозицията и Сирийската обсерватория за човешки права, 55% от населението на Сирия е или разселено, или арестувано, или убито; 9 милиона от 22 милионното население, са нуждаещи се от хуманитарна помощ, над 5 милиона са вътрешно разселени, над 2,5 милиона са избягали от насилието и са се превърнали в бежанци, над 160 000 са убитите, над 200 000 са арестувани, а 80 000 се считат за безследно изчезнали. По груби оценки около 12 милиона души са загубили домовете си при обстрел, въздушни удари, нападения или защото живеят близо до фронтова линия.

Сирийската война ще бъде запомнена със сигурност и със слабата международна общност и лицемерието. Всеки депутат в Европейския парламент, който има профил в Туитър, наред с представители на ООН и Европейската комисия, писаха по случай отбелязването на началото на конфрикта. Тези съобщения звучат лицемерно и телеграфно. Защото, реално, сирийският народ е съвсем сам в борбата си. Ако не се броят опитите на различни държави от САЩ до Русия, през Катар и Иран, да се месят – главно с оръжие и клевети – сирийците се сблъскват с днешната реалност на международната политика и общност,  където интересите често не съвпадат с официалните изявления, а продължаването на кръвопролитието често е по-доходосно от приключването му.

Лицемерието и апатията не се ограничава единствено с международната общност, но и с регионалните реалности. Наскоро една ливанска телевизия направи запитване сред жители на ливанската столица Бейрут какво мислят за сирийските бежанци. Повечето отговориха с аргумента, че няма работа заради тях, че тежат и т.н. Следващия въпрос на телевизията беше...за украинците. Ако те пристигнат в Бейрут, как ще реагират местните хора. „Ние сме много гостоприемни, разбираме ситуацията в Украйна и те са добре дошли!“, отговаря положително един от запитаните. Разбират ситуацията в Киев, но не и в Дамаск. А припомнянето на факти предизвиква смут и мълчание. Защото...

Когато ливанците имаха проблеми и войни с Израел, когато губеха домовете си и бягаха в Сирия, там много неща бяха безплатни за тях – включително в магазини за хранителни стоки, наеми и други услуги. Днес ливанското правителство не позволява дори изглаждане на фургони за бежанците от Сирия, при което се стигна до смъртни случаи сред деца и жени, причинени от измръзване. И примерите за регионалното лицемерие не спират. Днес правителството в Багдад е затворило границите, с изключение на Иракски Кюрдистан, чието местно управление реши да подслони бягащи от Сирия. Но вероятно над 1 милион иракчани си спомнят, че когато бягаха в Сирия от американската инвазия от 2003 година, бяха посрещнати добре, въпреки че представляваха икономическо предизвикателство за страната, а цените на почти всички продукти се качиха двойно.

Единственият въпрос, който не знаем в уравнението Сирия, е какъв е резултатът. Как и кога ще спре кланицата. Конфликтът в Сирия е с регионално и световно значение и неосъзнаването на този факт може да се окаже много грешно. Ако не спре гражданската война, тя може да се превърне в регионална, а оттам последиците за всички наоколо – включително южните граници на ЕС- ще са непредвидими. Вместо действия, международната общност и властимащите в Брюксел разчитат на заклеймявания на поредното клане или възмущението си от радикализацията на сирийците. А появата на джихадисти в Сирия е следствие на гражданската война, а не причина за нея.

Три години след началото на войната в Сирия, изводите не са положителни. Лицемерните позиции с нищо не помагат, окопаването зад стени – също. Търсенето на решения е сякаш спряло във времето, а обръщането на главата при гледките от Дамаск, Алепо, Хомс, Ябруд, Дараа, Дейр ез Зор и други градове, единствено кара оцелелите от атаки сирийци да потърсят помощта и услугите на най-възползващите се от сегашната ситуация организации, като Фронт ал Нусра и Ислямска държава в Ирак и Сирия.

Революция в Сирия още няма. Тя избухна, за да бъде подтисната от правителство и международно мълчание