X
 
 

Олигарсите се превръщат в диктаторите на 21 век

Още от автора

Чудно ли е, че когато говорим за войната в Сирия, например, често вмъкваме думите “икономически интереси”, “пазари” и подобни? В никакъв случай. Самият външен министър на Русия, Сергей Лавров, преди няколко месеца обяви, че Москва е инвестирала много в Сирия и няма да се откаже лесно от подкрепата си за властите в Дамаск. Подобни мисли имат и голяма част от останалите играчи като Турция, САЩ, Катар, Саудитска Арабия. Защото на бойното поле се печели много, а интересите на група хора от двете страни на океана, са определящи в дипломатическите действия на държавите.

В края на миналата година, инвестиционната банка Credit Suisse публикува своя годишен обзор на световното богатство. Сред многобройните заключения, едно е особено интересно. Онова, касаещи колко хора държат богатствата в отделни държави. В Русия, например, 110 души притежават 35% от богатството на страната.

Но това е само един от примерите и част от тенденция, която потенциално заплашва демокрацията като такава: разпространението на олигархията.

Проблемът не е само, че някои хора са баснословно богати, а че това богатство върви и с несъразмерна сила. И тук отново идва пример с Русия. През 1990-те, шепа влиятелни бизнес магнати се възползват от близките си отношения с Кремъл и Борис Елцин, като приватизират промишлените бижута на страната – най-вече петролните залежи. Тези магнати не са срамежливи в използването на икономическа мощ за политически цели.

Един от тези олигарси е наскоро починалият Борис Березовски, дължащ възхода си също на КГБ, а също и бивш покровител на Владимир Путин. “Бивш”, защото Путин прави всичко възможно, за да принуди Березовски да избяга в изгнание. По време на своето управление Путин прилага различни методи, за да ограничи властта на редица други магнати (като наскоро освободеният от затвора Михаил Ходорковски), но на тяхно място издигна своя група от бизнесмени, които дължат до голяма степен богатството си на него. Един от тях е Игор Сечин, който оглавява най-голямата петролна компания в Русия и се разглежда като втория най-влиятелен човек след Путин.

Разбира се, това не е проблем само на Русия. Глобализацията и мощните икономически сили отприщиха несравнимо богатство и власт за нов, но малък елит. И това прави ситуацията още по-неприятна за средния избирател от Вашингтон до Джакарта.

Предизвикателство, приемащо различни форми. В Китай, например, членството в управляващата комунистическа партия често е лесен път към богатството. Много от днешните политически скандали са свързани с икономически интереси, което добавя още една щриха към странния феномен на сливане между марксизъм и капитализъм в Пекин. Благодарение на местни журналисти се научават любопитни факти относно привилегиите на видни личности като президента Си Дзинпин и бившият премиер Вен Джиабао. Но това не е изненада – главното ядро на партията се урежда от седемте постоянни члена на Политбюро, които идват от няколко семейства, упражняващи контрол върху една от най-големите икономики в света. В такава обстановка политическата и икономическата власт естествено се подсилват взаимно.

Ситуацията в Китай е резултат на програма за икономическо либерализиране, направлявана от автократичен елит. В страните от Запада ситуацията е малко по-различна: броят на играчите е по-голям, а богатството и политическото влияние са по-разпространени. Малка утеха, тъй като икономическото равенство в САЩ, например, постоянно нараства през първите три десетилетия в периода след Втората световна война, но се спира на фона на нарастващата глобална конкуренция през 1970-те. Както икономистът Джоузеф Стиглиц отбелязва, “миналата година (2013) най-горният 1 процент прибраха 22% от дохода на нацията. 95% от всички печалби и доходи от 2009 година насам отидоха в този 1% от населението. Средният доход не е помръднал от почти четвърт век.”

В същото време, американските закони за лобирането и финансирането на кампании позволява на богатите елити да получат огромно влияние върху политическия процес. Най-близкият пример е свързван с консервативните магнати братя Кох, Джордж Сород и други. Дори и по-малко видими корпорации могат да купуват политици, за да оформят законодателството в насърчение на собствени цели.

Скорошно проучване изчислява, че 40% от политическите дарения през 2012 в САЩ идват от.. 1% от американските домакинства. Тази цифра вероятно отразява нарастващото осъзнаване за собствената си политическа сила на новия икономически елит – да не говорим за апатията сред други слоеве от населението, които се чувстват все по-несигурни в пълноценното си участие в правенето на политики. Ерозията на профсъюзи, например, несъмнено допринася за неангажираността.

Може ли да се спре тази тенденция? Някои вярват, че може, други са скептици – особено онези, които споделят мнението, че в една степен сегашното неравенство дължи развитието си на технологичните промени през последните десетилетия. Други настояват, че обществото може да се противопостави с подходящи политики и механизми в образованието, например. По-силни регулатори, контролирани от гражданско общество, биха били полезни.

Мерки за ограничаване на ролята на парите в политиката също не е лоша идея, макар и много трудно достижима. За онези, които вярват в превъзходството на пазара, мерките могат да включват насърчаване на истинска конкуренция на мястото на днешните политики, контролирани от суперфирми.

Остава и въпросът – дали най-богатите могат да споделят парите си? Несъмнено през последните 50 години мнозина получиха шансове, които не биха могли и да сънуват преди това. Инициативи като Окупирай Уолстрийт бяха насочени към най-горния 1% от обществото, но политическото влияние на движението към момента е нищожно. Може би е време за нови политически движения, които да могат да обединяват силата на отделните хора срещу концентриращото се влияние на най-горния 1%.