X
 
 

Как да спрем имиграцията завинаги

Още от автора

Да строим стени, за да спрем потока от бежанци и имигранти от неприятни за нас страни? Временно решение. И скъпо – ако съдим по собствения си опит в България, където само идеята за стена по границата с Турция, ни струва над девет милиона. Стените с нищо няма да помогнат, защото те реално не спират с нищо потока от бягащи от войната хора. Нужно е да се посочи източникът на бедите и тогава да се бори бежанската криза и имигрантската вълна.

През последните две години най-често се говори за бежанци от Сирия. Ужасяващата война там подгони над два милиона души, а още толкова се очаква да избягат от Сирия през 2014 година. Но Сирия не е единственият пример за бягащи от войната хора. Към момента над 40 милиона са бежанците по света. Има държави, в които макар официално да няма война, военните действия са факт. Бежанците и имигрантите най-често идват от страни, в които се водят бойни действия или тяхната идентичност и живот, са застрашени по някакъв начин. Такъв е примерът с Афганистан и Мали. И двете държави официално се водят в следвоенно състояние, т.е. там официално се счита, че няма война, а гражданските вълнения са спрели. Но реалността е друга. И в Мали, и в Афганистан се водят военни действия, които застрашават живота на мнозина цивилни. Други са репресирани заради своите политически, сексуални или културни виждания.

В една своя песен Тома Сидибе пее за „този Запад, така недостъпен Север..“ Бежанците и имигрантите често идват от страни, в които някога са властвали колониалните правила, въведени от новите господари – в случая в началото на 20 век, а и по-рано, както в Алжир, примерно, европейската експанзия в Африка, Близкия изток, Индокитай и други региони по света, довежда до огромно забогатяване на управляващите в Лондон и Париж. Преди Великобриания да завладее редица територии в Африка и Близки изток, хората, идващи от тези части на света са били в пъти по-малко от днес. Мнозина са докарвани като роби, прислуга, или в примера с Франция – като работници в заводите. За няколко десетилетия, обаче, това богатство свършва, а и историческия контекст принуждава европейските колонизатори да се оттеглят от новите земи. И тогава положението става още по-лошо.  Постколониалните правила са много по-жестоки. В африканските и близкоизточните държави цари хаос, управленският апарат е разбит, корупцията е навсякъде и по всички етажи на властта, а както става и в Бирма след английското властване, гражданските войни са често явление.

От средата на 20 век, редица международни компании със седалища във Вашингтон, Париж, Лондон, Берлин, управляват и експлоатират почти монополно природните ресурси на бившите колонии. В Либия – италиански компании, в Нигерия – френски и американски, в Бирма – френски, в Ирак – американски и британски и т.н. Примерите са много. Това икономическо положение още повече ускорява процеса на обедняване на местните общества. Историческото развитие, икономиката, бедността – те водят до създаване на необразовано население, което впослествие се поддава на нововъзникналите екстремистки движения. Боко Харам, Ал Кайда, отделни муджахедински групи, християнски ектсремистки движения, дори будистки фракции в Бирма и Тайланд – всички те имат за свой извор бедността и липсата на образование сред местните жители.

Разбира се, не можем да обвиним европейските суперсили за всичко, което е сполетяло държави в Африка, Близкия изток и Индокитай. Но действията им в началото на 20 век имат силно въздействие дори до днес. Много от днешните конфликти, разтърсващи страните от Нигерия до Бирма, имат за корен колониални недалновидни решения. Искаме да спрем имиграцията завинаги? Тогава трябва да спрем първо социалните конфликти в бившите колонии. Тази задача не е никак лека – може би дори безсмислена, тъй като трябва да се изправим срещу огромни корпорации с регионални интереси, империализъм в държави като Русия и САЩ, срещу редица особености в самите държави, където липсва стабилност. В случая с бежанската вълна и имигрантите – този поток няма да спре без значение колко стени се построят. Защото винаги, докато има бедност, ще има хора, които ще искат да потърсят по-добър живот. Апатията и безразличието на западните общества всъщност подхранва цялата тази картина на безнадеждност. За наше съжаление, на по-развитите държави се пада задачата да оправят онова, което е било заложено като исторически конфликт преди десетилетия.