X
 
 

Любов и омраза между Израел и Палестина

Наскоро журналист от известна българска медия се свърза с мен по повод скорошния ми престой в Палестина. Въпросният журналист искаше да представи израело-палестинския конфликт като сблъсък на омразата и различието, който "неминуемо прераства от междуличностен в обществен и политически". В настоящата статия искам да Ви представя своите лични аргументи, подплътени с опита ми от споделеното с палестинци и израелци ежедневие, които твърдо се противопоставят на подобно крайно и негативно мнение.

Казвам "негативно", но как може човек да остане позитивен след новините за толкова много човешка смърт, за "кръв, лееща се като вода", както приятелят ми Абед Абу Мейзар от Хеброн, където работих през последните два месеца, описва събитията.

Една вечер, малко преди военната операция по издирването на изчезналите трима израелски заселници в Хеброн да започне, Абед и аз за пореден път се бяхме събрали по тъмно, за да си говорим на по чай и цигара в стаичката за кафе на организацията, за която работих. Беше една от последните вечери, в които можехме да говорим спокойно без постоянните прекъсвания от включения на високо телевизор, бълващ вестите за нови, млади, невинни загинали.

Абед е двайсет и шест годишен актьор, който е участвал в редица късометражни филми и постановки, награждавани многократно от престижни международни фестивали за изкуство. Общата ни любов към Италия, където и двамата сме пребивавали за кратко, и интересът към работата за развитието на младите хора ни сближи от раз и съвсем скоро започнахме да прекарваме вечерите си, обсъждайки страстно местната политика, човешки права и изкуство.

Разговорът спонтанно ни отвежда десет години назад, когато Абед е само на шестнайсет. Неправителственият сектор в Палестина от години е добре развит поради тежката политическа ситуация; разнообразни международни донори наливат средства в различни програми, целящи насърчаването на диалога за мир. Абед взима участие в подобен младежки обмен, благодарение на което посещава Швейцария заедно с още няколко други палестинци... и група израелци. "Отидох в Швейцария на обмен за дискутирането на мира, но се сбих и дори прекарах една нощ в ареста", смее се той, а аз интуитивно предусещам, че историята е много по-дълбока.

"По време на една от сесиите трябваше да обсъждаме пречките пред мира между Палестина и Израел. Предстоящото събитие трябваше да бъде вълнуващ интелектуален двубой, който по някакъв начин да разрешим накрая, за да удовлетворим целите на проекта. Такива обсъждания не могат да се движат по въображаемата линия на логиката, когато обсъждащите носят спомените за войната, за убитите роднини и приятели като невидими белези", заразказва ми той. Шестнайсетгодишният Абед станал да говори пръв и разказал историята на наскоро погребания си приятел и връстник, убит по време на протести срещу Окупацията. "Бог да го прости, Мохамад Ал Шахид", изрекъл Абед, ала преди да си седне един от израелските младежи се развикал ядосано: "Смърт за Шахидите". В този момент Абед изгубил разсъдъка си и безпощадно нападнал момчето, позволило си тежката обида на паметта на загиналия му приятел. Не само че сесията по Мир се провалила, но и швейцарската полиция прибрала Абед да пренощува в близкото полицейско управление. "На следващия ден израелският лидер дойде в управлението заедно с момчето, което набих, да поднесат извинение. Оказа се, че грешката надхвърля нашите човешки предубеждения и склонност да защитаваме това, с което сме свикнали".

Думата "шахид" на арабски означава "мъченик; човек, посветен на определена кауза, който бива убит мъченически". Израелците обаче били свикнали да си превеждат същата тази дума по крайно различен начин - били научени, че "шахид" означава "терорист-самоубиец". "Образовани сме по погрешен начин", заключва Абед с въздишка, докато цигарата му догаря.

Погрешното образование или по-точно незнанието се оказва ключът към внезапно изненадалата ме позиция на израелския ми приятел Гаал. С Гаал се запознахме в Гърция на нещо като хипи събор преди година, когато самата аз знаех твърде малко, за да бъда политически ангажирана.

Дванайсет месеца по-късно, напук на взаимната изненада, кацам в Тел Авив и Гаал ме посреща, развълнуван. Докато пътуваме в колата, забързано споделяме събития от изминалите месеци, но незнайно как разговорът внезапно взема обрат. "Не мислиш ли, че има нещо нередно в хода на историята? В това един народ да съществува под властта на друг, в условия, които всеки свободен човек би нарекъл неприемливи", питам аз, без каквото и желание да се правя на политически коректна. "Ние правим много неща за палестинците, помагаме по много начини, понякога войниците на Западния Бряг раздават дори храна на бедните", отговаря той смутен, а аз оставам безмълвна пред чистосърдечната му наивност.

В последващите седмици с Гаал разгорещено спорим във Facebook. Оказва се, че "невинен" и "виновен" са трудноразграничими понятия. Правото на "самозащита" оправдава средствата и извинява жестокостта. "Защита от какво", питам, а през това време над Хеброн тегне забрана за напускане. Повече от двеста души биват "административно задържани". Обиски на къщи, няколко убити палестинци, нарушаване на права и потъпкване на човешкото достойнство са темите, които нажежават атмосферата дори и повече от жаркото слънце. Всички ми повтарят да не излизам много, да не стоя навън до късно, да не се прибирам сама, да внимавам, много да внимавам. През това време, на двеста километра, в Тел Авив, Гаал също следи новините, но всичко, за което слуша, са тримата отвлечени от терористи (Хамас?) деца. Тийнейджъри? Войници? На какво да вярваш? И аз, и той... Не знаем.

В продължение на две седмици правителството и медиите окуражаваха безмислостно вярата на израелци в успешното откриване на отвлечените живи. Внезапно, след четиринайсет дни на активно търсене от страна на близо хиляда войници, телата на трите момчета биват открити близо до селището Халхул на няколко километри от мястото, където работех и живях.

В рамките на няколко дни чуваме за палестинско момче, запалено живо, за нарастващо насилие над араби, за протестни вълни и размирици, водещи до краткотрайни щети над инфраструктурата и перманентни върху хората. Израел започва война срещу Хамас. След това пък официално се съобщава, че Хамас няма вина. Войната продължава.

"Искам да ти кажа, че вече виждам повече от голямата картина", пише ми Гал една сутрин. "Потресен съм от това, че Израел извършва такива престъпления срещу хората от Палестина. Не ми остава нищо, с което да се гордея. Исках само да ти напиша, че толкова съжалявам, опитвам се да сторя нещо, да науча повече, но се чувствам адски глупаво".

"Имаш ли наблюдения върху хора с крайни настроения в региона", пита ме гореспоменатият български журналист, който упорито държи на омразата като фактор за войната.

Не бих казала, че имам. Имам наблюдения от хора от двете страни, които страстно защитават възгледите си. Но дори и по-крайните не бих казала, че са водени от омраза към другата нация, към човешките същества, които прилагателните описват, ала винаги само частично, дори и да не виждат разрешение на конфликта извън воденето на война.

Не омразата, а незнанието, недостигът на информация е това, което трябва да виним за съсипаните човешки животи, увенчани със смърт или със спомени. Невежеството е непростимо, когато води до смъртта на невинни. Но има и още.

Фактор е прибягването до насилие, породено от отчаянието, че всичко друго се е провалило; че състраданието към ближния е изгубило своя приоритет, че смъртта на един, незнайно на какъв принцип, не отговаря по тежест на смъртта на друг.

Причина е не омразата, а нежеланието да приемеш, че може да се окажеш на страната на "лошите", че носиш вина дори и в мълчанието си.

Но насред всичкото човешко страдание, има любов и има надежда за спасение. Като започна с израелското момиче, част от мирния обмен на Абед в Щвейцария, срещнало го пет години по-късно на контролен пункт, във военна униформа, с разплани очи заради трагедията на обстоятелствата и продължа с десетките протести в подкрепа на прекратяването на войната из целия свят, с активизирането на народите в подкрепа на страдащите палестинци, със смелата растяща съпротива от страна на израелски граждани, противопоставящи се на войната и окупацията, аз продължавам да вярвам, че човешката любов остава по-силна от омразата.

В Израел военната служба е задължителна както за мъже, така и за жени. Отказващите да прекарат от 1 до 3 години като войници рискуват затвор.

Ето как да се отървете от луничките по кожата
Ето как да се отървете от луничките по кожата

Слънчевите лунички са естествена реакция на по-светлата кожа към UV лъчите. Някои хора ги намират за красиви, дори секси. Други не харесват появата...