X
 
 

Достатъчно ли е да кажем, че САЩ са виновни за създаването на Ислямска държава?

Още от автора

Ирак се тресе. Сирия е потънала в кървища и ежедневни въздушни удари. Ислямска държава в Ирак и Сирия (ИДИС) коли и беси всеки, който застава на пътя на организацията. Онзи блицкриг, който видяхме от юни насам, осигури на групировката големи територии в Ирак и Източна Сирия, продоволствия, ресурси, подчинение и оръжие. И вниманието на всички регионални и световни сили. Абу Бакр ал Багдади, самообявилият се за халиф на всички мюсюлмани водач на ИДИС, успя да влезе във всички новинарски емисии, всички шоу програми и за негово щастие – в бележника на Държавния департамент. Казвам за негово щастие, тъй като това обстоятелство го издига веднагически нагоре в очите на по-малките организации и джихадисти в Азия и Африка.

В навечерието на евентуалните американски удари, въпросът „кой седи зад Ислямска държава“ стигна до своя истеричен пик. Журналисти и анализатори се надпреварват да говорят, обсъждат и спекулират кой може да е дал първата вноска за тренирането на първите бойци на Ислямска държава. Изредиха се всички възможности, като една от тях определено взе превес – че за съществуването на ИДИС носи отговорност САЩ и Запада.

Да кажем, че САЩ са виновни за създаването на Ислямска държава. И? Какво следва от това?

Даването на отговор на този въпрос е важно предвид факта, че са нужни решения и действия, тъй като самото изявление не носи промяна, а само констатация на известни факти.

Реално западните служби днес, а в миналото и директната колониална администрация на Франция и Великобритания, носят върху плещите си немалко от вината за събитията, случващи се днес в Близкия изток. Граници са се установявали без участието на народите в Близкия изток, налагани са администрации от чужденци, икономиките на тези държави са били буквално контролирани, а ресурсите източвани. Войната в Ирак от 2003 година, ударите с безпилотни самолети в Йемен и Пакистан, подкрепата за съмнителни личности и групи - това е директната намеса на западния свят, чиито последици виждаме днес. Във всички дискусии досега, обаче, липсва един важен момент, който също в много голяма степен влияе на събитията. Става дума за елемента на вътрешните фактори. 

И в момента анализатори продължават да си затварят очите за факти, които съществуват и са част от ежедневието на Близкия изток – фактори, които са станали част от живота на поколения араби, кюрди, язиди и всички останали народности в тази част на света. Отказват да кажат с глас, че бедността, липсата на образовано население и разбитата държавност, води до онзи резултат, който виждаме днес: радикализъм и жажда за отмъщение. Отмъщение към статуквото, към липсата на алтернатива, към колониализма, към постколониализма, към наглия съсед дори, към господстващия баща и т.н. (в началото на бунтовете, „Монд дипломатик“ определиха недоволството като бунт не само срещу диктатора, но и срещу бащата). Списъкът може да е много, много дълъг.

Дошлите на власт арабски режими (всичките идват за едно десетилетие през 1970-те години, по едно и също време и с преврати – а „защо“ е въпрос, който също не се задава) налагат много специфичен контрол и начин на управление. В някои отношения държавите дръпват напред – увеличава се степента на индустриализация, образованието става гарантирано от държавата, достъпът до медицински грижи се улеснява. Но тези постижения си имат своята цена – заради индустриализацията цели местни занаятчийски отрасли са изгубени (в Сирия областта Гута в Дамаск се застроява като се иззети местните градини), масово се национализират земеделски територии (в Египет, например, язовирът Асуан е изграден върху земи на местните нубийци, които и до днес не са обезщетени), а в училище се налагат идеите на панарабизма, заради които кюрдите са неглижирани от държавата. Всички по-горни примери са продукт на режимите, управляващи арабските държави през последните 40 години. Сами разбирате, че няма как да няма последици, когато политическият живот е в застой или липсва, а обществените дискусии са провеждани по скрити места или контролирани от някой клон на полицията. Не на последно място, режимите харчиха огромни пари за въоръжаване, вместо за реформи в образованието и строежа на повече училища – в Сирия тези харчения се оправдаваха пред обществото с Израел и връщането на Голанските възвишения, окупирани от Тел Авив през 1967 година. Е, Голан така и не беше върнат, а танковете на сирийската армия в момента смазват Халеб, Хомс, Дейр ез Зор, Дараа и Каламун.

Не, не ме разбирайте погрешно. Не оневинявам желанието на Щатите да контролират процесите в Близкия изток, нито защитавам намесата им. Видяхме до какви рани доведе външната им политика по отношение на Афганистан, Ирак, Йемен или Судан. Това, което твърдя е, че работата на една външна служба се възползва от местното положение и моментната ситуация. Ако една държава е разграден двор, с цялата ръжда на системата и липсата на адекватност, то не е трудно да помислим, че ще има други държави, които биха се възползвали от положението. Когато говорим пък за Велики сили, правилата отиват в кошчето за боклук, ако изобщо са съществували.  

Заявлението, че САЩ са виновни за създаването на ИДИС ще бъде наполовина вярно. Наполовина, тъй като ако не кажем, че режимите в арабския свят не носят вина, сякаш не сме казали нищо съществено. Отбягването на въпросите, свързани с вътрешните фактори, довели до издигането на организация от ранга на Ислямска държава, е опасно. Ако фундаменталните причини за съществуването на радикални групи не бъдат премахнати и няма борба с тях, то след десет години най-вероятно ще се роди още по-уродливо превъплъщение на безхаберието, без значение колко бомби Щатите ще хвърлят по ИДИС днес. Решенията за арабския свят няма как да дойдат отвън и да бъдат ползотворни – те трябва да произлизат от самото общество в тези страни и посочването на реалните проблеми като национализма, бедността, религиозното невежество и класовото разделение. Без решение на тези проблеми, Близкият изток ще продължава да бъде бълбукащият казан, който представлява днес.