Пулев, Моци, Ди-ми-тров или наивната красота за утрешния ден

В едни вече отминали времена проявата на патриотизъм, преданост към националните каузи и обществения идеал се проявяваше в скандирането по манифестации и социални прояви на лозунга „Ленин, Сталин, Ди-ми-тров“. 25 години след края на тази историческа епоха, отново една друга Света Троица става символ на родолюбие и национална гордост – Пулев, Моци и пак Димитров, но вече Григор. Масова истерия около тези три имена върлува из битието на българина. Сякаш животът му зависи от това. Но на какво се дължи това?

Прави впечатление измяната на т.нар. национални гордости с течение на времето. В началото бяхме горди, че сме „нация техническа“, трудолюбива, гостоприемна, че българките са най-красивите, че сме първи по интелигентност в света, а от България по-хубава няма. В годините на преход, обаче тези национални поводи за гордост започнаха да избледняват и определено има защо. Очевидно е, че след като разбихме всякакъв тип производство и наука вече не сме „нация техническа“. Погледнато по многобройни икономически показатели, явно не сме и особено трудолюбиви. След като едни 10 хиляди бежанци представляват проблем да бъдат приети у нас и пребиваме чужденци на улицата, ей така, за кеф, май хич не сме и гостоприемни. Отдавна образованието отстъпва по конкурентоспособност и това е една от причините огромна част от българските студенти да учат в чужбина в опит да компенсират все по-ниското ниво интелигентност. Красивите българки се превърнаха в чалгарки, кифли, "коври" и селски пръчки. А хубавата ни България потъна в цялата в боклуци, заляха я с бетон, почти няма места с чист въздух, а скоро нищо чудно и плодородна земя да нямаме. След като изгубихме тази България, започнахме да задоволяваме нуждата си от национална гордост по по-първичен начин, а именно със спорт.

Всичко започна точно преди 21 години, на 17 ноември 1993 година в Париж, когато Господ бе българин, преродил се в Емил Костадинов на "Парк де Пренс". Последва „незабравимото американско лято“ и уникалната еуфория, че сме 4-ти в света. Едва ли някой си е давал сметка, че 4-тото място в света по футбол ще накара българина да се чувства все едно България се разпростира на три планети, а българите сме ницшеански свръхчовеци. Разбира се и тази еуфория отмина, а нова не последва по простата причина, че зад всяко едно сериозно постижение има здрава основа и години труд. Нещо, което българите като нация в момента нямаме, а и не се вижда как скоро ще имаме, ако я караме по същия начин. Годините след САЩ’94 отминават, а ние започнахме да сваляме гарда и претенциите в единствената ни сфера на гордост – българският спорт. Започваме да се гордеем, когато някой отбор се класира на голям форум или български спортист запише достоен резултат в европейски мащаб. Така логично се стига до 2014-та година - годината на Пулев, Моци и Димитров.

Кубрат Пулев, Козмин Моци и Григор Димитров представляват отчаяната българска надежда и наивна красота за утрешния ден, че нещата ще се подобрят към нещо по-добро, без да си мръднем пръста и без да положим усилия да сменим системата, колкото и общо да звучи това. За съжаление, когато нямаш основа за развитие, няма как да има и добри резултати. Кубрат Пулев, Козмин Моци с Лудогорец и Григор Димитров доказват и леко променената поговорка, че „и сам войнът е сам“. Дали Кубрат нямаше да стане световен шампион, ако великият Серафим Тодоров предаваше своите знания, а не му се налагаше да върши аграрна работа в Португалия и да живее с олимпийска пенсия? Дали Лудогорец щяха да бъдат свалени на земята от Базел, ако Левски не се намираше в най-слабия си период навръх 100-годишен юбилей, а футболният клуб на ЦСКА не се знае дали утре ще го има или не? Дали Григор Димитров щеше да се класира за Финалния Мастърс в Лондон, ако тенисът не беше елитарен спорт у нас и сестри Малееви предаваха свободно знанията си? Дали?

Освен че върху тези тримата се възлагат непосилни очаквания от мнозина българи, бивайки дори обожествявани, то у останалата част от обществото тече точно обратният процес, който представлява обратнопропорционална защитна реакция. Останалите, които отказват да участват в тази еуфория или бутафория (зависи от гледната точка), освен че биват наричани „антибългари“, у тях започва да тече процес на негативизъм, който е със същата сила на патриотарите, възлагащи надежди. Така например 2-3 часа преди мача между Кличко и Пулев чух следната покъртителна фраза в една групичка младежи, на която им е писнала тази цялата истерия: „Дано камиона с надписите за Кубрат му кара ковчега след мача с Кличко“...?! Дали осъзнаваме в какво разделение и поляризация се намира нашето общество? Определено мисля, че не. Как може да стане промяната? Наивно, може би, но от самите нас. Нека гледаме общото, а не това което ни разделя. Нека гледаме общия интерес, а не частния. Нека бъдем реалисти, а не наивници за красотата на утрешния ден.