Светът е голям и радикали дебнат отвсякъде

През последните седмици видяхме нападения над джамия в Швеция, ранили 5 души, атака над френското издание "Шарли Ебдо" с няколко убити, 14 нападения над джамии във Франция, разстрел на трима младежи мюсюлмани от войнстващ атеист в Северна Каролина, погром срещу един от най-големите ислямски центрове в Хюстън и Щатите, стрелба и убийства в Дания от 22-годишен, който имитирал атаката над "Шарли Ебдо".

Изводът, който веднага може да се извади е: война между религиите. Това би бил простият, популистки отговор. Онзи отговор, на който се надяват десни радикали, леви радикали, мюсюлмани радикали, християни радикали, войнстващи атеисти и всеки друг радикал от Чикаго до Куала Лампур. В Дания от 2008 година действа война от гангстерски тип между рокери, крайно десни и ислямисти. Дузина крайно настроени диктуват ритъма на живот, отразяването в медии, диктуват кога да се страхуваме и кога не. Хора, намерили отговори в екстремизъм и незачитане на живота. Важно е да се запитаме защо всички тези хора са намерили смисъл на живота си в подобни действия и доктрини. За пореден път рискуваме да лекуваме не причините, а последствията, а кръгът от насилие взима нови жертви - знайни и незнайни.

Сред жертвите на всички тези радикали от различни политически, религиозни и етнически групи, са всички останали. Обществото е ударено, а куршумите, убили и ранили толкова хора, са разкъсали и тъканта на всеки един страничен наблюдател. Благодарение на раздуването на инцидентите в репортажите, които гледаме по телевизии и четем по вестници, силата на радикалните идеи нараства още повече. Появяват се пророци, които зоват за отмъщения, за погазване на права, за провал на диалога. Прибавени към социалното изключване на цели общности, бедността по гетата из цяла Европа, външната политика на западни държави в Близкия изток и Африка, показването на действителността като реалност, изпълнена с хора, чакащи да ви убият на следващата пряка, покачва чувството за страх и безнадеждност. Ако разчитате единствено на телевизионния екран, за да научите какво се случва по света, бихте останали с убеждението, че идва краят на света – не онзи от 2012 година, а истинският, в който хората ще се избиват, омразата цари навсякъде и няма никакъв друг вариант, освен всяка нация да се окопае в своята територия с високи стени.

Как допуснахме екстремисти и радикали да диктуват живота ни?

След 2001 година и последвалите войни в Афганистан и Ирак сякаш целият свят се обърна наопаки. Премахването на ужасяващи режими в тези държави посредством външна намеса, изкара наяве групи, които до този момент седяха в ъгъла и мнението им не се чуваше. От екстремистите в Близкия изток, които изникнаха като гъби след дъжд, до крайно десните фракции в Европа, Русия и САЩ. Днес светът ни е в плен на радикални идеи, умереното загива, а всеки с различно мнение, опитващ се да внесе хладнокръвие в отровената от псевдоинтелектуалци действителност, бива заклеймяван като поддръжник я на джихадизма, я на холандските националисти, я на противник на която и да е държава.  

Най-важната цел на всеки, замислил атака не са жертвите, които ще причини, а хората зад екрана. Целта на тероризма – независимо от неговия цвят и принадлежност – сме всички ние, които ще пуснем вечерните новини, за да получим поредната порция страх и огорчение.

Преди два месеца в арабското общество тръгна инициатива, подкрепяща игнорирането на действията на джихадистите от „Ислямска държава“. Кампания срещу показването на кървавите сцени, срещу излъчването на техните послания, които според мнозина промотират по този начин идеите на групировката. Мнозина, които се включиха в тази кампания смятат, че ако медиите по-малко говорят за „Ислямска държава“, целите на групировката ще се изпълнят много по-трудно, защото да не забравяме – всяка престъпна организация иска внимание и ясно заявяване, че съществува.

Не зная дали подобна кампания би имала ефект и дали няма да донесе апатия и липса на чувствителност към проблеми като екстремизма в Близкия изток, но все повече сигнали показват, че обществото в мюсюлманските държави се умори от исканията и действията на групировки, които не зачитат правото на живот на никого, включително на всички мюсюлмани, станали жертви на тези групи. Йордания стана свидетел на масови протести срещу „Ислямска държава“, в Либия изгориха щаба на Ансар ал Шария, в Йемен избухнаха протести срещу крайните групи в страната, които я разкъсват на парчета в момента, в Сирия кампанията срещу „Ислямска държава“, подета от местни жители в провинциите Ракка и Дейр ез Зор, има все повече успехи. Тези протести не получиха нужното и заслужено отразяване, но пък съм убеден, че сте видели репортажите от Нигер, където имаше демонстрация в подкрепа на нападенията над „Шарли Ебдо“.

Масовите убийства и кървавите сцени отвращават и не на последно място – стряскат. Мит е, че мюсюлманските общества не застават срещу екстремизма – но когато тези радикали отвличат роднините ти е много по-трудно да реагираш. Мнозина в Йордания се изплашиха докъде може да стигне политическото тълкувание на религията и тази уплаха е положително явление – беше време обикновените хора да разберат докъде може да стигне политическото използване на религията. За активистите в Близкия изток е все по-ясно, че между режимите и радикалите разликите са много малки, а целта им винаги са обикновените хора. Подобно на Втората световна война, хората биват пускани на предните линии, за да се разбере откъде стреля противникът. По този начин цели общества са използвани от радикални политици, радикални бойци, радикални мислители, за да водят своите войни и всеки застанал помежду им е потенциална съпътстваща жертва.

Атаките като тази в Дания срещу критик на радикализма в исляма или онова нападение в САЩ срещу мюсюлмани, извършено от войнстващ атеист, ще продължат до момента, в който не започнат да се прилагат решения. Заклеймяването не носи ефект, не носи промяна. Засягането на лични свободи и права като мярка от антитерористичните кампании също не може да донесе нищо позитивно. Изискването на колективно извинение от всички мюсюлмани не е правилно и не носи ефект, освен още повече нагнетяване, както не трябва да се иска колективно извинение от всеки атеист или християни, за това, че няколко души са извършили актове на насилие. Не смятам, че моите приятели са виновни за действията на Стивън Хикс, Андерш Брейвик или братята Куаши. Онова, което е нужно в момента, е интелектуален фронт срещу радикалното. Нужно е мълчаливото мнозинство да застане срещу крайностите и да покаже, че не е съгласно с реалност, в която гласност имат единствено държащите автомат в ръка проповедници и народни спасители.

Решението не е в политиците, с които разполага обществото ни днес – те доказаха провала си и направените от тях грешни стъпки тепърва ще имат отражение. Единствено от обикновените хора може да се очаква потушаване на националистическите страсти и радикализма в религиите. Отговорът на екстремизма не е повече екстремизъм, защото тези идеи се захранват взаимно. Алтернатива има и тя е да не позволяваме радикалите да диктуват ежедневието ни.