X
 
 

САЩ трябва да наемат Сергей Лавров за съветник по Близък изток

Още от автора

През последните четири години САЩ направиха редица интересни ходове в Близкия изток. Сближаване с Иран, отстъпление по Сирия, влошаване на двустранните отношения с Израел, сбутване със Саудитска Арабия, неясна позиция по Египет и отказ от активно участие в Йемен, са само част от нюансите на американската външна политика в региона. Погледнато отстрани някой наблюдател би се объркал значително какво точно иска САЩ в Близкия изток.

Първоначално Щатите поставиха „червени линии“ пред сирийския режим – главно, свързани с използването на химическо оръжие. Но по-късно тези линии не означаваха нищо – дори, когато такова оръжие беше използване повече от дузина пъти. Онова, което се случи не беше нищо подобно на натиск – напротив, постигна се споразумение с Русия Башар Асад да предаде арсенала си, след което всички страни си стиснаха ръцете, вярвайки, че са си свършили работата. След подписването на резолюцията по въпроса за използване на химическо оръжие в Сирия, тя беше нарушена 28 пъти.

Щатите искаха и свалянето на Башар Асад. Възможността сирийският президент да участва в бъдещето на страната беше изключена категорично от администрацията на Барак Обама. През 2012 година, в съзвучие с изказванията на Асад, че в страната няма граждански протести, а инвазия на джихадисти, изненадващо (и ненадейно, предвид факта, че сирийските граници се охраняват значително) се появиха първите отряди на групировки от типа на Фронт ал Нусра, „Ислямска държава“, Армия на исляма и т.н. Въпреки че първите атаки на радикалите бяха насочени към мрежата от активисти в северния сирийския град Атареб още през 2012 година, появата им стана повод на Асад да заяви „Аз казах ли ви“, докато сочеше с пръст съседна Турция и враговете си сред арабските политически лидери. Междувременно така очакваната „западна помощ“ за сирийските бунтовници, иззели оръжие от казармите, не пристигна и за „Ислямска държава“ беше повече от лесно да изтласка разнородната бунтовническа формация на Свободната сирийска армия. Щатите решиха, че Асад не е толкова неприятен, а неотдавна го нарекоха „нашият човек в Дамаск“. Нещо, което изненада мнозина. Сирийците днес се шегуват, че над град Ракка, където се извършват най-вече американските въздушни удари, американски и сирийски пилоти се здрависват и поздравяват. За разлика от Великобритания, САЩ вече смятат, че Асад е част от политическото споразумение, което може да спре гражданската война.

САЩ направиха редица грешки и в Ирак. С подкрепата си за доминирано от шиитски партии правителство в Багдад, установено след войната срещу Саддам Хюсеин през 2003 година, Щатите си вкараха автогол – от една страна отвориха вратите за иранското влияние и от друга, продължиха модела на фаворизиране, който Саддам прилагаше години наред. Така потисканото доскоро шиитско население на Ирак се превърна в управляващо и повече от очаквано беше да започне „лов на вещици“. Днес Иран е основен играч във взимането на държавни решения в Ирак и това стана благодарение и на възможността, която Щатите предоставиха в годините след падането на Саддам Хюсеин. Иракската армия, силно зашеметена от американските удари и последвалите дезертьорства, реформи и разпускане на цели взводове, проправи път на въоръжените милиции, на които разчита днешното иракско правителство, тъй като не разполага с боеспособна военна сила. Познайте къде се тренират тези милиции, откъде се финансират главно и то съвсем открито? Познахте – Иран. Разбирате какво влияние могат да имат подобни единици върху едно нестабилно правителство. По време на управлението си, бившият премиер на Ирак Нури ал Малики заздрави този модел и на наследника му, Хайдар ал Абади, ще му е особено трудно да притъпи влиянието на различните милиции – на първо време защото има нужда от тях при офанзивата срещу „Ислямска държава“. Всъщност Иран изигра толкова добре ходовете си, че те трябва да бъдат изучавани в учебниците.

Междувременно американското влияние в Ирак отстъпи на руското дори в оръжейния сектор. И докато САЩ гледат да се измъкнат от Близкия изток, гледайки към Пасифика, където дебне Китай, а Русия е насочила поглед към Украйна, регионалните играчи в Близкия изток и Северна Африка засилиха позициите си. Турция, Иран, С. Арабия все повече достигат до момента, в който границите на сферите им на влияние ще се допрат и тогава можем да гадаем какви ще бъдат следващите ходове.

За последните години САЩ успяха да охладят отношенията си с традиционни съюзници като Пакистан и С.Арабия. Дори с Израел нещата не са цветущи, макар Щатите да показват, че единствената държава в Близкия изток, на които са истински партньор все още е Израел.

И на фона хаотичните ходове на американската политика в Близкия изток, техните архиврагове в Москва се отличават с последователна и добре обмислена стратегия, която показва, че днес Щатите има какво да научат от руската дипломация. Дори могат да наемат Лавров или някой от съветниците му за експерт по близкоизточните въпроси.

Докато пластовете се пренареждат, едни играчи си отиват, а на тяхно място идват други, Русия действа тихо, продава оръжие в Ирак, Сирия и Египет, а вече води преговори и със Саудитска Арабия – територия, запазена традиционно за САЩ. Москва се пази от излишни изказвания, повлияни от емоции, праща съветници на съюзниците си, подкрепя ги и на международната сцена с вето на неизгодните резолюции. Говоренето за революция и потупването по гърба не помага много на онези, които се бият и умират на терен, и това Щатите трябва да го знаят много добре. Русия позагуби от общественото доверие в арабския свят заради подкрепата си за режима на Башар Асад и сътрудничеството си с Иран, но пък спечели  приятели сред арабския политически елит.

Единствения засега ход, който американците направиха изненадващо и би объркал някои сметки, е постигането на предспоразумение за сделка с Иран. Ако тази сделка се финализира (което ще видим съвсем скоро), може да има отново трусове. С.Арабия ще е недоволна, страните от Залива също. Затова и Обама предложи среща в Кемп Дейвид с представители на държавите от Персийския залив – среща, която със сигурност няма да премине без припламване на искри.