Поклони се, бе!

Докато се просвещаваме в класните стаи, от техните високи стени строго ни гледат устремените погледи на Цар Симеон I, Иван Вазов, Христо Ботев и други знаменити владетели, писатели, поети и революционери от миналото. Още от деца ни се внушава как прилежно, шаблонно и по график трябва да почитаме общите идоли.

Макар и да не си даваме сметка за това, прекланянето по калъп пред кумири потиска силата на човешкия ни дух. Кара ни сами да си казваме: „Аз съм никой. Системата не зависи от мен и не бих могъл да я променя, щом не съм Васил Левски и не гледам геройски от портрет на никоя стена. Аз съм безгласна буква и по-добре да си мирувам, да съм си редовен послушен чиновник, какъвто ми е утредено да съм, и да изчакам кротко своя свършек“.

Наближи ли ден за почитане на борците за свобода, сърдити лелички и чичковци, даже младежи и девойки, започват да ни убеждават в социалните мрежи и в сутрешните блокове на телевизиите, че в днешно време нямало герои, а всички ние сме посредствени, неблагодарни и пропаднали.

А всъщност има. И той далеч не е само един.

Аз мога да намеря прекрасни качества у всеки един човек и да му се възхищавам, включително и в хора като Христо Ботев, Васил Левски и Лили Иванова.

Но нима продавачката на цветя на площад „Славейков“ не е достойна българка, защото няма интелигентен мустак?

Нима ромката, която пътува всеки ден от Ихтиман до София, за да мете столичните улици, няма добродетели и нейният принос към обществото не е достолепен?!

А продавачът на дюнери на Женския пазар, за който работният ден започва в 7 и приключва 23 ч., не е ли и той пристоен човек?! Със сигурност е такъв. Но за неговата саможертва, която той извършва, за да осигури подобаващо съществуване на близките си, няма сирени.

Може би ще кажете, че продавачката на цветя е неука, стара и сбръчкана, а подвигът ѝ не е свързан със саби и пушки. Тоест тя изобщо не е съвършена, а и не е умряла в бой за свобода. Следователно не е уместно образът ѝ да виси на портрет във всяка една българска класна стая.

Щом наричаме герой всеки един персонаж, добър или лош, който присъства и извърша някакво действие в което и да било литературно произведение, тогава защо не наричаме герой и жената, която продава цветя, метачката и дюнерджията? Нали и те са герои в произведението на живота?!

Може би ще кажете, че метачката се къпе едва веднъж-дваж седмично и понякога не ухае съвсем приятно; че щом дюнерджията се прибере у дома късно вечер, той си сипва 1-2 ракии и заспива, което изглежда много клето в очите ни.

Но можем ли да сме напълно убедени, че личностите, които сме издигнали в култ, не са имали и те своите несъвършенства?! Не, не можем. Напротив, всеки би се съгласил, че вероятно  и те не са били съвсем идеални, както никой човек не е. Тогава защо не се отнасяме по същия почтителен начин към всеки един човек, а е нужно да си правим кумири?

Стереотипите и предразсъдъците, които изпитваме към другите, а и към самите себе си, ни карат да подценяваме своите възможности. Те ни пречат да осъзнаем нещо много просто: всеки един човек има своя талант и може да бъде полезен на останалата част от човечеството, дори и да не му бъде издигнат паметник, дори и в същината си да не е добър човек. До същата беда ни води и поклонничеството пред идоли.

Представете си само колко хубаво би било, ако започнем да почитаме добродетелите у всяко човешко същество така, както благоговеем въображаемите и подправени образи на личности, издигнати в култ поради една или друга причина. Жалко е, че все още е невъобразимо за човечеството до какви висоти би могъл да достигне човешкият дух.