Любов наопаки

Още от автора

Живеем в толкова скучна земя, че за да заобичаш едно нещо, трябва да намразиш друго. Странен пример. Ние сме хора, които биха обикнали Алиса, чак след като са я изнасилили в страната на чудесата, защото просто искаме главата на престъпника. Преди това тя не е съществувала, не я е имало. Била е сладка госпожица, която става за будно спане и нищо повече. Въпросът е колко от нас искат повече нейното щастие, отколкото смъртта на насилника? Представете си, ако Алиса беше циганка. Ужас, да не усложняваме отговора на задачата. Както е казал Марко Семов, ”Ние, българите, обичаме губещите само тогава, когато можем да ги съжалим.”

Един професор по право от университета със слава на пияница беше казал, че ”насилието е акушерка на новото време.” Ще рече, че вече сме родили новото време без акушерката да го е пердашила много. Тоест каузата ни вече не е веднага да клъцнем органа на изнасилвача и после да го убием за назидание, а тази, че вече сме длъжни да построим такава приказна мансарда на обществото, че никой да не си мисли да пипа Алиса, освен по правилния начин, когато тя поиска. И мансардата да не е незаконна барака на първа линия на морето, а архитектура на добродетелите и то най-напред в съзнанието.

Но можеш ли да очакваш от хора, които копнеят нечия смърт, да ценят прелестта на едно цвете? Няма как да опазиш красотата на живота с калашници и членовредителни наказания с мачете.

В България има особена криза на любовта и тя идва от проблем в най-елементарното човешко чувство – радостта. Но не само твоята радост, а способността да се зарадваш и на чуждата. Не говорим дори за простия човек. Гневът е способен да принизи всеки, когото завладее. Може да си гений на науката, интелигент, и пак да залинееш. Просто забравиш ли да четеш поглед, изражение, поведение, си загубен и занемаряваш истинската си усмивка. И това не го пише в дебелите книги на професорите, а в алманаха на радостта, който ти нямаш, защото ти липсва естествена човещината. Най-лесно е да мразиш повече, отколкото обичаш.

Духовното опустошение е елементарно, то е книжле с инструкции за чиновници на разочарованието. Мразиш Алиса, защото не ти е пуснала като жена, мразиш семейството си, защото не те е направило по-добър, ненавиждаш чуждата радост, защото си нямаш своя. После как да опазиш света си, когато почне да се разрушава, когато вече си го попилял. Когато нямаш свой живот, който да обичаш, защо търсиш чужд, който да ненавиждаш?

 Онзи ден един приятел се радваше, че евентуално на мен ми било гадно, че отборът ми паднал във футболен мач. Ето това е стагнация. После не ме питайте как ще се справим с омразата, когато сами си я произвеждаме на идиотско ниво. Не може да се радваш, че на някого може би му е гадно. Това не е истинско доволство. Това е фалш на радостта. Но аз отговарям така – когато не харесаш нечия постъпка, отречи я, но никога не отричай и всичко хубаво, което е направил човека, защото ще вземеш да отречеш и него, а в това няма нищо хубаво. Омразата се ремонтира и то с гаечни ключове на свестния пример. Като ти ударят една буза, не си давай другата, ами изуми света с налудничав смях.

Писнало ми е от щастие на опиянението. На три питиета всеки може да е на кеф. Някои и това не могат. Да си печален, не значи непременно да търсиш тъга, защото вероятно ще я откриеш. Стига сме вехнали в тая посредственост. И вместо да сричаме от буквара с телевизионни сериали, да избършем прахта от книжката на Луис Карол и да повярваме, че във всяка страна са възможни чудеса и това не опира до наивния сън, който четете в моя текст, а в живите действия на романа от мечти, който ви мързи да напишете, защото не вярвате в късмета си и затова него го няма.

Докато на всеки празник си пожелаваме ”живот и здраве”, а не ”веселие и смях”, не се чудете защо българите са толкова нещастни. Най-голямата лъжа на този свят са лицата на хората в автобусите. Когато ненавиждаш работата си, не очаквай от чиновника в администрацията да заобича своята. Редовно зяпам тези физиономии и си мисля, че не се ли преборим за тази усмивка, няма национални герои, няма сирени, няма правителство, няма съд, които да ни дадат справедливостта, която можем да си дадем единствено сами.