Обожавам родното социалистическо кино. Не се шегувам, истина е.
Макар и да съм роден в зората на втория български капитализъм (дете на демокрацията съм, както се казва) и да съм израснал с филмови продукции от целия свят (което със сигурност е оказало пряко влияние във формирането на моя светоглед), искрено се възхищавам на кинотворбите от онази вече отминала епоха. И то поради една конкретна причина:
в повечето от филмите преди 1989 г. ярко присъства един елемент, който в модерните български ленти, чудно защо, напълно липсва – опълчването срещу Системата. А, съгласете се, изобщо не е като да няма проблеми в днешния калъп.
Въпреки неизменната цензура, съпътствана от партийната пропаганда на БКП по онова време, чиято агитация дълго време е била единственият легитимен източник на информация за поне две поколения българи, шегите с посредствеността, закачките и дори сарказмът с нелепия тоталитарен режим се забелязват в доста от великите филми от онова време. И именно това ги прави велики – че в тях е вложена творческа смелост; че представляват полъх на свобода и човеколюбие – все хубави неща, нетипични за сърцевината на тогавашния държавен и обществен образец.
Ето някои от култовите реплики от онези ленти, които са смел и безусловен израз на бунт срещу Системата:
„Ракията стои над политиката. Ракия е имало и преди нас, ще има и след нас.“ (Неочаквана ваканция)
„Вече не се казва да построим кочина, вече се казва да реализираме кочина!“ (Опасен чар)
„Аз смятам на сватбата да ги наредиме на масата така: роднина, милиционер, роднина, милиционер…“ (Oпасен чар)
„Икономията е майка на мизерията.“ (Опасен чар)
„Вие защо карате държавна кола, а сте с книжка за любител-шофьор?! (Опасен чар)
Баш майсторът към сервитьорка: „Писала си 5, пък те са четири. Много бързо искаш и вила, и кола.“ (Баш майсторът)
- Това какво е, бе?
- Зимният параклис.
- Тъпо. В България вече няма нито параклиси, нито зима. Това е носталгия по миналото (казва героят на Тодор Колев с ясно иронично изражение). (Опасен чар)
„Слушай, момче. Шест пъти се женя без да го желая. Обществото ме принуждаваше. И сега, когато за първи път в живота си аз искам да се оженя, същото това общество ми забранява“. (Опасен чар)
„Как може истината да се дели на две?! Тя цялата истина е една. Аз на това ги уча всеки ден, че всички деца са равни. Поне докато са в училище.“ (Вчера)
„Бийтълс… Бийтълс… К’ви са тия маймунски танци, вземете изтанцувайте по един валс, покажете че сте млади хора!“ (Вчера)
„Не съм казвал, но пак повтарям.“ (Вчера)
„Имам да спя още 10 минути и идвам“ (казва дете на другарчетата си, които го чакат да си играят пред блока). (С деца на море)
„Майка ми пък не признава готовите кори.“ (С деца на море)
Работник по адрес на новия си шеф: „От един дзвер, та на друг.“ (Баш майсторът)
„Ай, ожени се, че да има време да се разведеш“. (От Момчето си отива)
„Турското ни кафе е виетнамско.“ (Селянинът с колелото)
„Ти какво си мислиш? И ние пушим цигари Кент и ядем бонбонки Тик-Так!“ (Оркестър без име)
Точно поради наличието на толкова много великолепни ленти бях силно изненадан от факта, че „Време разделно“ се оказа най-любимата на българските зрители, поне според официално проведения вот. Филм, претендиращ да бъде исторически достоверен, но за който всъщност има сериозни съмнения, че е заснет по политическа поръчка, за да бъде легитимиран така наречения „Възродителен процес“ в края на 80-те години.
Излишно би било да се задълбочавам в размисли по отношение на типичния за Югоизточна Европа псевдопатротизъм, базиран на безпочвено самосъжаление и на напълно безоснователното колективно чувство за малоценност. Но именно на навика все да се изкарваме жертви си обяснявам избора на „Време разделно“ за филм на столетието в България, а всичките онези ленти, от които лъхат пориви за свобода и хуманност, да бъдат изтикани назад в класацията.
