X
 
 

Милионният текст за паметника на Цар Самуил

Още от автора

Тази седмица ще остане в историята на Човечеството с това, че очите на Цар Самуил светнаха в нощна София. Няма друга по-обсъждана тема от издигнатия в центъра на града монумент, който всеки има право да хареса или да не хареса.

Дебатът, който се зароди непосредствено преди и след като паметникът бе тържествено открит, сам по себе си доведе до поредното безсмислено възпламеняване на страстите. Съгласете се, че дискусиите бяха и продължават да бъдат банални. Изляха се тонове излишни емоции, изписаха се хиляди крайни коментари в социалните мрежи, някои хора дори се изпокараха напразно.

Аз видях „THE ПАМЕТНИКА“ с очите си. Нито изглежда мегаломански, нито пък има вид на кичозен. На живо, когато обективът на фотоапарата не е насочен към някой конкретен негов детайл, паметникът изглежда наистина много добре. И мястото му е точно там, където е издигнат: в центъра, близо до Вечния огън. Който още не го е видял и се е поддал на убеждението, че монументът на Цар Самуил прилича на Волтрон, най-добре сам да отиде и да го види, за да да се увери, че това далеч не е така и хейтът е бая преувеличен.

Като оставим настрана детайла със светещите очи, меренето на мускули със съседите македонци (с чиято държава българската власт старателно влошава отношенията ни напоследък) и другите значителни и незначителни вълнения, съпътстващи откриването на тази творба, определено имахме повод за радост и гордост. Щастливият факт е, че за първи път в центъра на София се издигна паметник на български владетел. Да, точно така. До 08.06.2015 г. в столицата на България никога не е имало паметник на български цар. Само на руски.

Много от средновековните владетели са се отнасяли жестоко към поданиците си. Затова, струва ми се, има нещо дълбоко сбъркано в поклонничеството пред всякакви властелини изобщо. Ако има причина да не харесвам този паметник, то това е тя. Споменът за всеки един цар, революционер или друг някога съществувал човек, който обществото е възприело (или му е наложено да възприеме) за велик кумир, винаги е под формата на една абстрактна илюзия, която в повечето случаи няма нищо общо с действителния образ на човека. Но Самуил, за разлика от останалите монарси, на които са издигнати монументи в София, поне е български цар.

Инициативата и средствата за паметника идват от фондация "Българска памет". Тоест парите за издигането му са частни, така че е изцяло безпочвен доводът, че „хората няма какво да ядат, а ние паметници строим“.

Но изглежда, че в резултат от разгорещилия се дебат държавата все пак ще потроши пари на вятъра. Комисия към Министерството на културата щяла да реши дали очите на паметника на цар Самуил да светят, стана ясно във вторник. Предполага се, че на членовете на тази Комисия ще им бъде платено, за да извърши тази „велика“ дейност. После вероятно ще даваме пари на контракомисия, която от своя страна ще защитава светещите очи. Вече няма да ме учиди, ако даже някой предложи да последва референдум по този въпрос...

Докато темата с паметника е на дневен ред и се явява като най-съдбоносния въпрос за обществото ни, проблемите със социалната изолация, лошото здравеопазване и липсата на конкуренция в бизнеса (която пряко се отразява и на жизнения ни стандарт) си остават на линия, даже се задълбочават.

Може и изобщо да не съм прав, но според мен има нещо много нелепо в това, че тъкмо това общество, което през годините нашари изцяло по свой вкус жилищните блокове, превръщайки ги в монументи на посредствената парвенющина, днес има претенции към творбата на един скулптoр (каквото и да е неговото потекло).

Напомням, че най-посещаваната в света туристическа забележителност  - Айфеловата кула в Париж, също е била много остро критикувана от обществото, когато е била издигната преди век. Критиците са смятали, че тя естетически не подхожда на парижкия пейзаж и го загрозява. А днес, колкото и безсмислено да е било нейното построяване, именно Айфеловата кула е емблемата на френската столица.

Иначе светещите очи и на мен не ми допадат. Но не защото ме е страх от светещи очи, а понеже, както каза един познат, те също са част от българския виктимизационен наратив. Но всеки творец има право да изрази своето послание така, както намери за добре, колкото и странна да изглежда реализацията на идеята му.