Je suis учител

Вчера във Велико Търново една 14-годишна ученичка е посегнала на учителя си. Бутнала го по стълбите, защото преценила, че се заяжда с нея и че саморазправата е в реда на нещата. Задълбавайки се повече в темата се вижда, че случващото се там леко напомня култовия филм с Робин Уилямс – „Обществото на мъртвите поети“ (Dead poets society). Само без позитивния край, поне засега.

В образователната ни система има един комплексен фундаментален проблем, а той е че нито една от двете страни в класната стая не е мотивирана. Често съм водил разговори с начални учители, че парите са смешни за това, което се изисква от тях, а същевременно отговорността е голяма. Редовно се наемат кадри, които са там “за едната заплата”, което е плашещо. Образованието само по себе си снишава летвата, за да попълни квотата от кадри и качеството на образованието пада. Ако питате деца в различни възрастови групи често ще чуете лоши думи за учителите им. Рядко някой ще се изправи и ще каже нещо добро за свой преподавател, забавна история с него, поука, нещо, отвъд грозни и обидни думи, а това е доста показателно за качеството на наетите хора.

Като човек, който е сменил доста държавни училища съм се нагледал на всичко. Буквално на всичко. От гол портрет на учителката по изобразително изкуство в учителската стая до преподавателка по практика с една година по-малка от мен. Идвайки от тази система мога да потвърдя, че на всеки един добър педагог в училищата се намират десет “учителя”, които да заглушат приноса му.

Учителят ми по история от 9. до 12. клас ни сервираше уроците по уникален начин с допълнителен материал, който той сам беше набавил и за който беше отделил време и енергия да сдъвче по разбираем за нас начин, превръщайки историята в любим предмет. Преподавателката по английски език от 1. до 4. клас пишеше умишлени двойки на деца с добри познания по предмета и ги принуждаваше да идват на “частни уроци” при нея, за да си оправят оценката. Учителят по БЕЛ в 6 клас ми удари шамар и ме изхвърли по очи от класната стая за ненаписано домашно, което все пак бях написал (и не се извини). Учител по изобразително изкуство влезе в час пиян на тараба до такава степен, че го преследваха винарки. И ред други морални и норматнивни нарушения, които си останаха във времето.

Учителите преди всичко са хора, практикуващи своята професия, както всеки друг човек, работещ срещу заплата. Всеки си има правата и задълженията, всеки носи някаква форма на отговорност. Това, което прави проблемът по-специфичен е фактът, че се усеща една тотална неангажираност с образователната система от страна на държавата. Сградите масово плачат за ремонт, чиновете са от 60-та година, белите дъски все още се водят излишен лукс на места, стаите масово са с протъркан паркет, радиаторите са стар чугун, прозорците дървена дограма, тук таме закърпвана с тиксо, шкафове, бюра, катедри са стар стил, прашни и разпадащи се. В час по музика е истински късмет, ако случайно има пиано или поне снимка на музикален инструмент, коридорите са типичната съветска мозайка, тоалетните са на клякащ принцип и дворните игрища и катерушки не се подменят - а се пребоядисват с поредната кофа тъмно зелена или бежова боя.

Това не е позитивна среда, а просто един портал към миналото, в който се наливат децата на хората, които не могат да си позволят частно училище. Чувството не е никак приятно и като добавиш ниския праг на прием за учители, ниските заплати и демотивация, случилото се вчера във Велико Търново изглежда като естествен израстък на плачевното статукво.

При всички положения, модифицирането и вкарването на образователната ни система в релси ще е бавен и тежък процес. И на места се забелязват сериозни подобрения, но има още какво да се желае от нея и на този етап този ъпгрейд е като светлина в края на един много дълъг тунел.