X
 
 

14 юни 2015 г.

Още от автора

Разочарованието е на преден план. Почти за всички, които участвахме и не участвахме в протестите през 2013 г., днешният ден е отражение на провала на гражданското общество, създадено преди 2 години. Но така ли е всъщност?

Може ли някой да каже, че не получихме това, което искахме?

Пеевски не е шеф на ДАНС.

Правителството на Орешарски падна.

БСП не е на власт.

ДПС не е на власт.

При все това, ние не сме доволни.

Формално, получихме това, което искаме, но не получихме най-главното - промяната в механизмите на управление на държавата. Тя продължава да се управлява по стария, изпитан модел на мафиотски обвързаности, корупция на всяко ниво на държавната администрация, външно влияние, платено медийно пространство и най-важното - нефункционираща съдебна власт.

Тогава къде е проблемът? Нима не поискахме и всички тези неща редом с оставките? Защо получихме нова рокля, а не получихме нова същност, ново лице?

Отговорът е, че никога не сме могли да я получим, защото няма откъде да я вземем.

Отношението с управлението на държавата е като личните взаимоотношения. Ако бяхме в интимна връзка с държавата, какво трябва да се запитаме, за да имаме поне минимален шанс да сме добре в тази наша връзка?

1. Какво искам? Трябва да знаем какво искаме и когато то ни бъде дадено, да не се засягаме, само защото не сме си го представяли така. Искахме ДПС извън официалното управление. То, обаче, неформално продължава да дърпа конците, защото разполага с премного политическа и икономическа власт, натрупана през времето, когато не протестирахме, а само мрънкахме вкъщи. Следователно, поискали сме да ликвидираме нещо, което се е развивало през последните 25-30 години, и сме успели само на формално ниво. Това е като да поискаме от съпруга си, с когото имаме 20 години брак, да заприлича на Надал. И да, той ще си купи ракета и бели чорапи, опънати над глезените, но няма да е Надал и ние сме разочаровани. И наместо да си дадем сметка, че за толкова кратко време можем да получим само формална промяна, ние, обидени от тенис гротеската, се затваряме сърдити в стаята и огорчено питаме с какво заслужихме тази несправедливост. Да искаш осъществими неща е важно. В този смисъл, протестът успя, защото постигне максималното, което беше възможно да се получи в реалността, в която живеем.

2. Мога ли да искам от държавата нещото, което искам? Борбата за прочистване на политическата (или която и да е друга система в режим на демократично законодателство) не е на ниво закони, а на ниво човешки фактор, и няма сила, която да може да се аргументира срещу тази теза. Следователно, вие можете да поискате от дебелия си мъж да стане регионален шампион по тенис, но ще останете разочаровани, защото от него не можете да искате друго, освен това, на което е способен. Затова единственият смислен ход е смяната на човек с друг човек. Но и това е своего рода илюзия. След като с тези ваши способности, възможности и външен вид сте получили такъв мъж, вероятността да получите нещо много по-добро е почти сведен до нула - та вие сте все същата! С други думи ние, като гражданство, сме си същите. На какво основание да искаме друга система и други хора?

3. Кога да искам това, което искам? Както във всяка връзка, ние трябва да искаме нещата всеки ден, а не когато разберем, че мъжът ни изневерява. Когато правителството на Орешарски назначи Пеевски, то мина всички граници, които ние смятахме за морални. Но проблемите не бяха от тогава. Ние години наред не поискахме нищо, само недоволно мрънкахме, докато процесите на корупция и поквара се развиваха с пълна сила. И както в един брак, ако неглижирате взаимоотношенията с партньора си ежедневно, след 15 години неглижиране процесите са необратими.

И въпреки разочарованието, ще вземе да се окаже, че за пореден път сме получили това, което заслужаваме. Това, което отговаря на усилията, манталитета и дори външния ни вид.

В този смисъл, протестът преди две години успя. Ние не успяхме. Като нагласи, образование, отношение, физическо и интелектуално участие. Социалният провал сме ние - битието ни изобилства от суеверия, пропаганда, страхове, липса на памет и криво разбрани отговорности тип "имаш деца - кротувай си". Но най-страшният бич е безразличието - липсата на ангажираност у повечето граждани на държавата с общите проблеми на нацията, дори и само на ниво дискусия. И както в една интимна връзка безразличието ни оставят обезверени, разочаровани и прехвърлящи вината на другия, така и безразличието по отношение на процесите в държавата поражда вакуум, в който съпротивлението срещу тези процеси става почти невъзможно.

И тъкмо тук е големият парадокс - протестите, започнали на 14 юни 2013 г., постигнаха целите си. Ние обаче останахме същите. Затова, макар и разочарована, обезверена и уморена, ще обичам винаги този ден, в който личните ми отношения с държавата получиха своя шанс.