Върховенството на бухалките

Върховенството на закона е основен принцип в условията на демокрация, който буквално означава подчиняването на всички на закона, от постоянно пребиваващите жители и граждани до управляващите. В българската демокрация, обаче, на пиедестал са издигнати бухалките. Тези свещени атрибути връщат на банките неизплатените вноски по отдадените от тях бързи кредити. Те разпределят кой ще продава зарзават на пазара в Якоруда. Те решават кой ще паркира колата си на паркинга пред блока. Те диктуват кой има право да се разхожда свободно по улиците и дали кожният му оттенък отговаря на българския държавен стандарт.

Двама братя в тийнейджърска възраст и техният баща са били бити без oснователна причина в столичния ж.к. „Дружба“ в събота, стана ясно от медиите. Просто профилактичен побой от келешлък, тъй като визията им предполага определена етническа принадлежност. Иначе казано, срещу тях е извършено тежко престъпление, породено от омраза*.

Тези нападения по принцип са масови, а напоследък и зачестяват, но почти никога не намират отражение в медиите. Едва ли и този случай щеше да намери място в медийния дневен ред, ако не се беше състоял непосредствено след събитията в „Орландовци“ и само седмица след като подобен сюжет се разигра в ж.к. „Надежда“ (но тогава всичките участници в конфликта бяха само от български произход и просто липсваше етническият оттенък).

Нападенията над роми, сирийски бежанци и имигранти от Близкия изток, Африка и Азия (все хора, на които ясно им личи, че са „различни“) са почти изцяло неглижирани както от медиите, така изобщо от българското общество. Когато ромчета крадат жълти стотинки от дядо поп в някое село – ужас, край, това не може да се търпи, грабвайте телата, е реакцията на обществото. Но когато  „българи-юнаци“ бият профилактично с бухалки и боксове баща и синовете му в автобус на градския транспорт в столицата, народът отсича, че нищо толкова страшно не се е случило, нали нищо им нямало. И си пуска новата песен на Цветелина Янева и 100 кила.

У нас рядко се изразява съчувствие към жертвите на такива и подобни престъпления, предизвикани от безразборната омраза, породена от дълготрайното втълпяване на предразсъдъци към „различните“. Напротив, обикновено те се сблъскват с още повече цинизъм, ако случайно се осмелят да се оплачат, че върху тях е упражнено вербално или физическо насилие. Повсеместното пренебрежение към „различните“ в обществото ни се подразбира като възглед, който си е напълно в реда на нещата. А пасивността и мълчанието на разумните се възприема от извършителите на нападения от омраза като израз на подкрепа за „подвизите“ им.

Ходенето по улиците с бухалки, палки и боксове не е нормално. Щом някой излиза от вкъщи, носейки със себе си бокс, палка и бухалка, това без съмнение означава, че той го прави с ясната цел, че ще намери човек, когото да набие (или по-лошо). А в някои случаи то е организирано и платено. Определено би било нелепо, ако деянието от „Дружба“ бъде възприето от обществото просто като случаен инцидент. Защото никой не удря случайно двама тийнеджъри с палки по главите, което би могло дори да ги убие.

В резултат от традиционното предубеденото мислене и от жестоките расистки прояви, каквато е и последният такъв нашумял инцидент, много роми губят вяра, че някога ще спре дискриминацията спрямо тях в собствената им родина. И така просто се отказват да бъдат нормални хора и се превръщат в маргинални типове. С нашето колективно пренебрежение към тях ние старетелно подкрепяме този процес на маргинализация, а после се сърдим, когато ромчета откраднат торба с храна от някой селски поп.

След нападението в „Дружба“ роми от квартала са се събрали да протестират. Мирно. С лицата си и без маски. За разлика от претендиращите да бъдат „българи-юнаци“ деца и младежи, които мятаха камъни по къщите на хората в Орландовци. Ако обществото ни беше достатъчно зряло, след този и всеки друг подобен случай на насилие и роми, и българи щяхме да излизаме заедно на протести против омразата, както американци от всички раси излизаха на демонстрации, когато миналата година в САЩ нашумяха няколко случая на хладнокръвни прострелвания на цветнокожи от органи на реда.

В САЩ например също сред малцинствата има хора, които традиционно са подложени на повсеместна социална изолация и маргинализация, което без съмнение води и до увеличаване на престъпността. Но там цветнокож президент кара втория си мандат в момента, а тук токова нещо е просто немислимо. Почти е изключено да чуете думата „негър“, освен от някой много невъзпитан човек. А на този етап ние дори отказваме да наричаме ромите „роми“ и все още се оправдаваме пред самите себе си, че нямало нищо обидно в думата „циганин“. То може да няма нищо лошо и в думата „татарин“, но се сърдим на югозападните ни съседи, когато ни наричат така, нали? На никой няма да му се счупи езикът, ако изтрие термина „циганин“ от речника си. Но все не го правим. Защото обичаме да отстояваме навика си да дискриминираме по-слабите в обществото, но не и върховенството на закона, което означава защита на всички граждани.

А когато се говори за върховенство на закона, важно е да се отбележи, че Министерството на вътрешните работи, ДАНС, Прокуратурата и съдът са органите, които са длъжни да го прилагат. Тяхната отговорност е особено важна сега, когато и без друго въздухът е изпълнен с напълно излишно напрежение. Всеки, който дръзне да упражни насилие от омраза, трябва да бъде намерен и наказан. Техен е и ангажиментът да стигнат до източника, който от няколко месеца се стреми да провокира междуетнически сблъсъци в България за собствена употреба.

Нека не се поддаваме на зловредни провокации и помним, че концепцията за разумен и единен народ е най-големият ужас за задкулисието.

* Престъпление от омраза или престъпление с дискриминационен мотив се наричат престъпни деяния, при които извършителят избира жертвата на деянието поради действителна или предполагаема нейна принадлежност към определена група в обществото. Престъпленията от омраза се считат за особено опасни. Затова за тях винаги се отсъжда по-тежко наказание.