X
 
 

Крачолна история

Още от автора

Разказването на историята е като секса, след първия път не е смешно. Разяснението на разказа е като пълен член - чудиш се в кой крачол да го поставиш. Как да бъде представена една история, така че сегашните ѝ автори да не изглеждат толкова тъпи, колкото са. Колко трябва да опростим фактите, за да не затормозим прочита. Познанието е добродетел. Да, но само когато е съчетано със съмнение извън конспирацията, но с чувство за съществуването ѝ. Историята е като огледало за обратно виждане – поглеждаш внимателно назад, за да продължиш уверено напред.

Българинът има особено отношение към миналото си. Държи се с историята като към стара любов - не знае да я псува или да я обича. Не ни е ясно какво точно ни е причинила тази мистериозна разхайтаница, освен че ни взела всичко, освен живота. Гледаме на нея с обезверена онеправданост, тупайки се с болезнена мощ в гърдите, в името на защитата ѝ. Идеята ми е, че държава с хиляда и много години съществуване, лъкатуши между крайно отрицание на миналото си и романтичното му офанфаряване, за което не ни е виновна безсрамната блудница.

А човешката цивилизация е не по-малко различна от самите хора – хвърчи нагоре, дълбае в дъното, а през останалото време изумява с палитрата и гениалната четка на разнообразието си. И не става дума само за собствената, а за световната летопис, в която всяко камъче от пирамидата, най-вече това с окото, е там, защото го крепят безброй други. И да твърдиш, че си люлка на цивилизацията, няма как да се залюлееш, нямаш ли здрави опори.   

Разстройството в българската идентичност може би е предизвикано от развалената храна на неумението да използваме историята си за укрепване на националното си самочувствие, което ние надуваме и затова то издиша като коремни газове, което лекуваме с пиене, но не на хапчета.

И въпросите се трупат като на конвейер за детско любопитство. Достатъчно ли е да коленичим пред мемориала на националните възходи и да точим ножове зад трагедията на катастрофите? Не мина ли твърде много време? Нужно ли е да третираме националните си герои, като супергерои от комикси? Ботев не е Батман, но защо с него плашим лошите? Има ли полза от страхопочитанието към една личност, ако това принизява духа ти? Някой някога казва ли ни, че по-добрите дни винаги предстоят, а историята може би е един от наръчниците за сътворяването им? Имаме ли национална цел? Обезличностяваме ли се? Има ли такива въпроси? Дълбая ли в нищото?

Когато нямаш бъдеще, ровиш в миналото, но не вадиш бели трюфели, а изсъхнали костици, които са за музеите, не за панаирите. Не сме народ от вчера, че да си месим прощъпулник. Той е за непораснали, а не за юначно прегърбени. Но когато си позволиш да прохождаш с чужда помощ, не се сърди, ако те накарат да криволичиш в непозната посока. Винаги някой е имал полза да фантазира миналото. Щом най-големият паметник в града ти е мемориал на лъжата и фалос на измишльотината, не се чуди кой ти разнищва нишката на мисълта, докато бъдеш обрязан до собствена си безизходица. А защо тогава най-ревниво си пазим историята? Понеже такава няма и е малко срамно да го си признаем? Да си по-голям от провала си, не е работа за всеки народ, но е точно като за нашия. Принцип ли е да пазиш безпринципното? Но именно затова на глупака са му построили здрави мраморни основи, за да козирува, изпълнява и да не търси трюфели под тях. 

Да, позорът си има паметник. И то не един. Позорът си има и филми, които те разплакват, за да го обикнеш. Историята е огледало, а не екран за обратно виждане. Позорът винаги е бил по-умен от хората и решавал какво е важно за тях и какво не. Позорът ще ти даде да празнуваш мира, но само чрез парада на войната. Той ще ти отнеме правото на бъдеще и ще ти подари задължението за любов и вярност. И кой си ти, че да отказваш подаръци, когато хората няма какво да ядат, защото така.

"Не давай на човека нищо друго освен необходимото в живота и той ще заживее като скота!" - Уилям Шекспир.

А когато коленичиш пред наложени кумири, играта на бесеница не е с тела, а с душици. Историята не е религия, че да ѝ се налага правилен прочит. Не казвам, че всичко е лъжа, навявам идея за собствена, лична оценка. И аз търся своята. Този текст не е нравоучителна пиеса, а изследователска експедиция. Писането е дейност, при която автор и читател по един и същи път стигат до различни истини.

Затова може би е време да свалим физиономиите на хитри пиячи на пиво, за които няма тайни от изминалите векове, и да заменим това идиотско идеализиране с трезво музейно отношение. Да опитаме да подредим експонатите сами за себе си. Не говоря за паркетни лъвове, а за мислещи човеци. Естествено, истината в този живот минава през купища мистерия, които никой не е успял да изрине, но по-добре да копаеш сам, вместо друг да ти го налага.

И така пред реалностите човек да става все повече гражданин на света, отколкото селянин на собствената си държава, няма по-прекрасно нещо от това сам да знаеш кой си и какъв си бил. Не можеш да изкорениш родословното си дърво, но е някак щастливо да успееш да се покатериш по него, да огледаш цялата планета и да разбереш, че вече си уверен да опознаеш и нея.