X
 
 

Хронична диария

Още от автора

Петък, 17 часа. Слънцето пече жарко, времето е горещо - типичен летен следобед. Слушам си диска с македонски рап и си карам лекия автомобил по пътищата на KLETA MAJKA BALGARIQ.

По едно време, някъде в участъка от автомагистрала "Тракия" край Ихтиман, задминавам поредната колона от тирове. За целта качвам километража до близка до максималната позволена скорост, която в новите участъци от магистралите е 140 км/ч.

И докато задминавам тировете, изведнъж със скоростта на светлината ме достига някакъв бял фризер. Шофьорът му започва да ми намига с фаровете. Ама не веднъж-дваж, колкото по принцип е достатъчно, за да видя, че ми дава някакъв сигнал. А както мигат онези китайски лампички, дето хората ги лепят на прозорците на детските си стаи по Коледа и Нова година, сякаш ми крещи с пълно гърло:

"Не виждаш ли, че съм с джип Ауди, бе, простосмъртнико мижав! Не ми губи времето с жалкото си съществуване, бе! Абе ще те смажа, бе!

Дори надписът "Бебе в колата", който по принцип си стои на задното ми стъкло, очевидно не стопля лъвското му и юнашко сърце.

Намигането продължава, а самото охладително тяло все повече ме доближава. А аз не мога да отбия в дясното платно, защото в най-добрия случай ще се озова под каросерията на някой тир. Вляво - мантинела. Зад мен - ускорен фризер. Тамън да литна нагоре, ама се сещам, че возилото ми няма перка като на вертолет.

Имам два варианта: или да наруша закона, настъпвайки газта до 200, или да го игнорирам.

Избрах да го игнорирам.

Щом задминах колоната от тирове, естествено, преминах в дясната лента, а фризерът полетя към безкрая. Погледнах шофьора за части от секундата - стори ми се клет и спаружен чичко, който сякаш го мъчи някаква спешна нужда.

И през остатъка от пътя си мислех защо тия хора не ходят по голяма нужда преди да тръгнат на път, та все им се налага да бързат. Изводът, до който достигнах е, че значителна част от българските новобогаташи страдат от хронична диария.