X
 
 

Ръководство за употреба на шаманизма

Още от автора

Новата вълна на критики срещу директора на НИМ Божидар Димитров изглежда в разгара си – горещините не пречат на българския потребител да критикува на общо основания уважавания историк. Откритието позволи на г-н директора да предизвика такъв фурор в медиите, че много читатели/писатели се почувстваха почти физически застрашени и посрещнаха откритието на нож, издигайки скептицизма като условен защитен рефлекс.

А открития като това са се случвали и друг път, и то далеч по-съмнителни от историческа, религиозна, практическа и дори здравна гледна точка. В такъв случай, редно е, читателят/писателят да пребори рефлексния скептицизъм и даде здрав смисъл на собствените си думи, ако иска да надскочи елементарната, „битова“ критика срещу уважаемия г-н професор.

Като първо в този ред на мисли, хубаво е да се посочи, че научната му и административна биография досега е, съвсем обективно, скандална. От 1994 г. стига да споменем споровете му като директор на НИМ с директора на управление „Музеи и галерии“ в културното министерство Алберт Бенбасат, с президента Петър Стоянов и министъра на културата Емма Москова (1998 г.), довел до уволнението му (възстановен през 2001 г.). В този кратък отрязък от време у Божидар Димитров се формира онова така натрапчиво днес флиртуване с медиите, той се научава да общува с тях, да говори на техния език. Високото самочувствие, придобито още в „гларусовия“ му период, научни постижения и плътен бас му дават куража да застане в ефир.

Воденето на предаването „Памет българска“ по БНТ окончателно убеждава Димитров в силата на патриотизма като реклама. В тази неформална обстановка академизмът е окончателно изоставен, и защо да не, след като явно само спира иначе широкия кръгозор на водещия? Постепенно Божидар Димитров се превръща в „специалист по всичко“. Самоназначеното звание „професор“ (старши научен сътрудник ІІ степен отговаря на доцент) само увеличава ореола върху просветителя. Зрителските въпроси обхващат периода „от палеолита до сателита“ и водещият отговаря. Тежък поглед, нисък тембър, горещо сърце и хладен ум окончателно го превръщат в икона за зрителя, особено след неубедителни опити за историческа програма като „Пътеводител на историческия стопаджия“*.

Разбира се, не бива в това описание да се пропусне и силно благотворното влияние на Божидар Димитров върху академичната общност, която периодично изглежда изпаднала в дълбок сън, самодоволна в кулите си от слонова кост, когато всъщност е изгубила всяка връзка с реалния свят. В този смисъл да, ответната реакция, която подобни личности предизвикват, несъмнено активизира съпротивителните сили на академичния организъм и го прави далеч по-конкурентноспособен.

Той подхожда към тази своя роля изключително ревниво, особено на книжния пазар. Приблизително първите 5 години от ефира на „Памет българска“ се оказват и златното време на писателя Божидар Димитров. За времето от 2000 до 2007 година той издава приблизително по две книги на година. Верен на стила си, той покрива практически целия спектър от първите хора по нашите земи до Втората световна война. Особено внимание той посвещава на Македония – тази болна рана за всяко българско сърце – довеждайки носталгията по „охридските извори“ до абсурда, като започва от „Българите и Александър Македонски“ (2001) и завършва с „Македония — свещена българска земя“ (2007). Опитвайки се да проточи максимално назад във времето българската история, той вижда в Александър Македонски митична, едва ли не първооснователска роля – синдром, нетипичен иначе за нашата научна общественост. 

В този ред на мисли Божидар Димитров постига забележителен успех с книгата „Десетте лъжи на македонизма“ (2006). В нея той, като излиза от рамките на научния диалог, влиза в открита полемика с колегите от Македония по основни позиции в историята на България и Македония, представени като „лъжи на македонизма“. Книгата пленява читателя дори не с фактите, всички те са отдавна известни и доказано верни, а по-скоро с дръзновението, с което директорът на НИМ влиза в схватка в защита на българската старина. Иначе казано той не влиза в дълбочината на проблема, в произхода на митовете в македонската история, а я „громи“ на едно доволно повърхностно ниво, като по този начин печели авторитет не пред македонския, а най-вече пред българския читател, уморил се от политически коректния език на нашата академична общност и закопнял за стереотипния „балкански юнак“, който да влезе в бой „с душманите“ от Македонската академия и да освободи „три синджира македонци“.

Успешното развитие като булеварден историк затихва след 2005 г. През октомври същата година Бойко Борисов влиза в изборната надпревара и печели изборите за кмет на София. В хода на тази надпревара Божидар Димитров, който е член на БСП (на БКП от 70-те г.) и в същото време публично афишира приятелството си с Бойко Борисов, влиза в конфликт с партийното ръководство и от този момент практически не работи в БСП (формално е изключен през 2009 г.).

Идването на власт на Бойко Борисов през 2009 г. става преломен момент в живота на Божидар Димитров. Той успява да осребри своето приятелство като получава поста министър без портфейл като отговаря за българите в чужбина. Фикс-идея на новоизпечения министър е даването на българско гражданство, с което неговото ползата от неговото министерстване, приблизително, се изчерпва. Проблем остават лошите условия, особено по отношение на образованието, на нашите сънародници в Западните покрайнини, Бесарабия, Северна Добруджа и Банат, а културният и просветен живот на т.нар. икономическа емиграция е оставен практически на самоорганизиране.

Министерският пост явно не се отразява добре на нервите на учения, защото в този период са най-фрапантните и най-чести оскърбления към целия шибан български народ. За близо една година Божидар Димитров успява да се скара с българи в Македония, с лидера на СДС Мартин Димитров, с историци и археолози, съмняващи се в „откритията му“. Отправилият предизвикателството рядко дочаква аргументиран отговор, а ако е от достатъчно висок ранг, отнася лична нападка, която възпитаният човек не би цитирал**. Поредицата е увенчана от дипломатически скандал, последвал изказването му, че България ще иска от Турция репарации за разорението на тракийските българи през 1913 г. – несъгласувана с никого акция. Това действие окончателно влошава отношенията между Бойко Борисов и Божидар Димитров, който през 2011 г. е отстранен от правителството.

От този момент цялата история на Божидар Димитров във всичките ѝ аспекти е една безкрайна и отчаяна борба да си върне благоволението на своя приятел Бойко Борисов, придобила трагикомични измерения след връщането на последния на власт през 2014 г. По време на своето управление, и още като главен секретар на МВР и кмет на София, той развива умерено-абсолютистката практика нищо, което се отнася до обикновения човек, да не става без неговото присъствие. Дали ще се реже лентичка, ще се забрани

продажбата на светена вода или ще се говори по телевизията, посланието е пределно ясно – досегът до  суверена, „око да види, ръка да пипне“, е истинският източник на легитимация, която от фигурата на Премиера се предава на приближените му. От което следва, че да не си част от неговия двор, т.е. да си далеч от него, това не е сигурност от върха, а напротив – опасност, че си уязвим, че си извън закона.

Това маниакално желание на Божидар Димитров да се хареса, да се върне в двора, вече е станало до такава степен силно, че по същество „историкът“ в него отдавна е принесен в кръвна жертва от „жреца“. Неусетно дори патриархът е загубил ролята си на духовно лице на властта – Божието Богу вече отдава Божидар, когато има свободно от кесаря време. Последните „разкрития“ на светена вода в Плиска са само завършек на една дълга поредица от религиозни увлечения на този опитен член на БКП, минали от Ной през Св. Йоан Предтеча и Св. Николай Чудотворец., а какво да говорим за амбицията „Созопол да стане българският Йерусалим“.

Вкусът на този човек към медийните изяви и той в момента чудесно се обслужва от подобни „полезни идиоти“, по израза на Ленин, който поднасят на управлението една безвредна, безпросветна и безбожна практика, нескопосано замаскирана като християнство, подобно на Путиновото православие или Ердоганов ислям. Натрупаният до този момент опит, очертан в биографичната част на този текст, разкрива редица качества, от които стигат да се кажат дебелоочието и безгръбначието, за да добие читателят достатъчно ярка картина.

Разбира се, подобни изследвания струват пари на данъкоплатеца от България и страни в ЕС, които, както се видя, директно се влагат в разрушаването на старините ни и вместо те да бъдат съхранени и показани на човечеството, се превръщат в заложници на терорист с шише светена вода в ръка и това заложничество той поднася като подарък на бившата му любов.

* Чудесен пример за това е съобщението от ІХ.2001 г. за намерена „лодка-еднодръвка от времето на Ной“ в Черно море. Това умение да се представи информацията атрактивно в по-късни години ще достигне върха си и ще се изроди в самоцел, какъвто и беше случаят с вампира в Созопол. След датиране с радиовъглероден анализ лодката се оказва средновековна.

** Авторът в този дух се гордее с квалификацията „тъмносин комунист“, изречена от „проф.“ Димитров в частен разговор. Дали това е обида или комплимент, изречено от човек сам преминал от червения в синия лагер, остава загадка за историята.