Пиши на кирилица?

За поредна година хървати и сърби са изправени „на нож“ едни срещу други и за поредна година старите призраци оживяват. След решението на Градския съвет на Вуковар да отмени Постановлението за изписване на двуезични табели, бившият министър-председател и настоящ министър на външните работи на Сърбия Ивица Дачич предупреди, че ще изпрати протестна нота във връзка със случая.

А случаят е с доволна дълга и сложна история, за да бъде пренебрегван. Особено силно спорът се разгоря през 2013-2014 г., когато въпросното решение беше въведено в сила. Действието предизвика вълна от протести в редица хърватски градове, както и прояви като кражба на знамена на сръбски знамена, унищожаване на пътни знаци и заплахи към управителя на мемориалния комплекс „Ясеновац“ (концентрационен лагер от Втората световна война, където марионетната на Райха Независима хърватска държава е изпратила по различни причини ок. 100 000 души, от които близо половината – сърби).

И ако бариерата е етническа или религиозна, то езикова със сигурност не е. Макар по конституция след разпадането на Югославия сръбско-хърватският език да се раздели на сръбски, хърватски, босненски и черногорски, говорителите на тези езици се разбират без съвършено никакъв проблем (въпреки че хърватите пристъпиха към езиков национализъм срещу „сръбските“ думи и затова днес се казва „nogomet“, а не „fudbal“, „zrak“, а не „vazduh“, а имената на месеците са със стари славянски наименования, а не januar, februar и т.н.). Тази чувствителност често предполага към прекалена политическа коректност, та човек няма защо да се учудва, когато види на практика един и същи надпис „Пушенето вреди на Вашето здраве“ на кутия цигари в Сараево два пъти на латиница и веднъж на кирилица – съответно на хърватски, босненски и сръбски.

Що се отнася до населението на Вуковар, то може да се каже, че въпреки жестокостта на конфликта етническата картина не се е променила много в сравнение с преди войната, за разлика от други места в Хърватия и Босна и Херцеговина. През 1991 г. ок. 47% са хървати, а ок. 32% - сърби. През 2011 г. ок. 57% са хървати и ок. 35% - сърби. На този фон събитията от 2013 г. започнаха да взимат застрашителни размери. Като цяло позицията на официалните власти, включително и на кмета на Вуковар Желко Сабо беше конфликтът да не ескалира и „Вуковар да не става втори Бейрут“. Протестите и вандалските прояви бяха осъдени от хърватския президент Иво Йосипович и от премиера Зоран Миланович. Съпротива беше изказана и от роднини на ветерани от войната, които не искаха имената на близките им да се използват за реклама и за политически цели (както настоя Боян Главашевич, син на убития през войната хърватски репортер Синиша Главашевич). Други организации като съвета на Вуковарско-сремската жупания (област) осъдиха „насилственото внасяне на кирилица във Вуковар“.

Корените на този конфликт са много по-стари от няколко месеца и много по-дълбоки от противопоставянето сърби-хървати. През 1991 г., по време на войните в разпада на Югославия (в Хърватия – Война за Родината, в Сърбия – Война в Хърватия/Крайна), хърватският град Вуковар е обсаден от сили на ЮНА (Югославската народна армия, командвана от Белград). Градът се държи 87 дни. По време на обсадата хърватите дават не само военни жертви (ок. 6000 войници), но и от цивилното настроение (ок. 2500 души), включително и след падането на града, когато много граждани са убити в нарушение на всички правила за водене на война. Градът, става символ на хърватския отпор и стремеж към независимост.

По тази причина много хървати, най-вече местни, са особено чувствителни на тема войната и спомена за нея. Почти всяко семейство в града е дало жертва в обсадата на Вуковар, поради което подобни болезнени въпроси бързо ескалират. В тази атмосфера кирилицата и православието, които в България са нещо естествено, в Хърватия често могат да се възприемат като „сръбски“. Позицията по такива въпроси в този момент представлява ясен знак за патриотизма на един хърватин. От това, често недобросъвестно, се възползват политици или хора с известна обществена тежест и от двете страни като певеца Марко Перкович-Томпсън, който изгря по време на Войната за Родината и създаде с времето образа си на примерен баща, съпруг, войник и католик – с една дума, стереотип за истински хърватин в очите на неговите почитатели.

Но когато в такъв страшен конфликт са загинали и близки хора, дори въпрос като азбуката удря най-чувствителните струни на душата и заглушава здравия разум. Тогава патриотизмът не се определя от „комплект от качества“, които човек или има, или няма, а от способността да си състави собствено мнение и да не позволява никой да го манипулира. За справяне с вируса на взаимното подозрение и ненавист, действително, няма лек освен времето. Времето и общуването, нека се възползваме от епохата на Интернет. Защото колкото повече хърватин, сърбин, българин или който и да е знаят един за друг, толкова по-трудно някой може да влезе в умовете ни и да ни настрои един срещу друг.