X
 
 

Не е мъжко да гоним бежанците. Мъжко би било да ги приемем

Още от автора

Възмутителна е реториката, с която повечето политици и част от т.нар. общественици коментират темата за сирийските бежанци. Лесно е да демонстрираш „мъжественост“, обяснявайки как бежанците от Сирия трябва да бъдат отпратени с твърда ръка, когато самият ти винаги си живял в мирно време, а война си гледал само по телевизията. По-ангажиращо, но много по-сладко е, когато проявяваш хуманност и великодушие.

Моята баба е преживяла бомбардировките над София. Тогава е била дете, но е попила ужаса в най-подробни детайли. Всеки път разказва през сълзи за преживяното.

И до ден днешен помни всеки зловещ тътен на паднала от небето бомба, предназначена да убива, докато тя и семейството ѝ са се криели в мазето на къщата. Съвсем ясно помни и деня, в който родителите ѝ решили, че повече не могат да живеят в страх дали ще преживеят следващата бомбардировка.

Един следобед, точно преди поредния самолетен обстрел, съвсем спонтанно възнамерили да напуснат дома си и да се преселят при роднини в едно планинско село, докато отминат бомбардировките. Само баща ѝ останал в София, за да не загуби службата си. Решението било взето напълно импулсивно - награбили багаж от първа необходимост и се качили на автобуса за Годеч, който пристигнал в града по тъмно. От там вуйчото на баба ми ги взел с каруца и продължили към селото – той, сестра му и трите деца (сред които и баба ми). И тук започва най-тежката част от приключението.

Пътуването продължило часове. То се случило посред зимна нощ, насред лют студ, навявания и дълбоки преспи. Температурите били минусови и децата се гушили помежду си като малки кутрета.

Няколко пъти или конете отказвали да вървят, или колелата на каруцата затъвали в снеговете. Вуйчото на баба ми изривал колелата с лопата, а майка ѝ му помагала с голи ръце. Времето било толкова лошо, че на моменти предполагали и били готови да се примирят, че просто ще останат насред пътя и ще умрат от студ.

Толкова били премръзнали и изнемощели, че в едно от селата, през които минавал пътят, почукали на вратата на единствената къща, прозорците на която все още светели.  Помолили стопаните ѝ за подслон. Хората, за щастие, се отзовали на молбата им за помощ и ги поканили да останат до сутринта. Ако тези напълно непознати хора не са били проявили съчувствие към бягащото от бомбардировките семейство на баба ми, кой знае, може би и мен нямаше да ме има днес.

Ако и вие имате възрастни роднини, преживели война, разпитайте ги, за да придобиете представа за това как се чувства човек, когато е поставен в такава тежка ситуация. Да си бежанец в 21. век, от една страна това означава  да си приклещен между дулата на самозабравили се диктатори и екстремисти в собствената си родина, а от друга - от безкрайното хорско невежество и от абстрактните страхове в „цивилизованото“ общество, което те заклеймява като „пришълец“, сякаш не си човешко същество от планетата Земя. Представете си какво е ти и семейството ти да сте изправени пред общество, което не желае да се отърси от навика да мисли шаблонно и което те унижава, за да си ходиш "у вас". Без съмнение, посредствените медии също имат огромен принос към това пренебрежение.

Не искам и да си представям колко тъжен и комплексиран всъщност трябва да бъде един човек, за да се произнася безчувствено и с пренебрежение за съдбите на милиони себеподобни. Но дори и да оставим моралния казус встрани, приемайки, че е напълно нормално родените в по-добрата половина от света да се интересуваме преди всичко от опазването на собствения ни комфорт, има един много значителен датайл, който сам по себе си прави доста нелепо словоблудството срещу търсещите спасение от почти сигурна смърт в родината им хора: страната ни, още с присъединяването си към ООН* през 1955 г., изрично е приела Конвенцията за бежанците - глобален правен документ за закрилата на бежанците в приелите го страни.

Тази спогодба определя кой е бежанец, каква закрила и какви социални права следва да получи той в държавите, които са се присъединили към съглашението. Една от основните клаузи в него ясно посочва, че бежанците не трябва да бъдат връщани в държава, където самите те смятат, че ще бъдат подложени на преследване. Само тази уговорка напълно обезсмисля 99% от всичките посредствени полемики. А това, че съвсем малка част от бежанците от Сирия изобщо желаят да останат в България, дори няма да го коментирам, защото е унизително за нас като общество.

Радвайте се, че живеем в мирна държава и се молете това да е така и занапред, дори и да не вярвате в Бог. Защото животът е непредвидим и никога не се знае какво може да ни сполети.

Силна е тревогата, че човешкият живот в нашето общество сякаш няма стойност. А разумът и хуманността са двете базови особености, които ни различават от животните.

Хора, не страхувайте да бъдете великодушни. Не се поддавайте на пропагандата и не губете човешкия си облик. Загубим ли го, все едно сме умрели.

__________________________

*
Организацията на обединените нации (ООН) възниква като глобална структура след Втората световна - най-кръвопролитната война в човешката история. Основната причина за нейното учредяване е никога повече да не се повтаря тази ужасяваща война, като Организацията разполага с механизми, чрез които да предотвратява възникването на нови въоръжени конфликти и да възпира разрастването на вече появили се такива. Именно поради тази причина се стига и до появата на Конвенцията за бежанците.