X
 
 

Единни в хейта, но сами срещу врага

Още от автора

Когато български писател, без значение дали го намираме за читав или не, споделя своята горест в социална мрежа – че от едно зрелищно телевизионно реалити му предлагат за 40-дневно участие сума, която чрез писане си докарва за 3 години, ние му се подиграваме.

Веднъж му казваме, че е будала, защото не се е съгласил да стане част от националното зрелище. Приели сме, че е напълно коректно някой да ни изсипе някаква сума, сякаш изсипва кокали на бездомно куче, а ние да се спуснем инстинктивно на земята, за да ги съберем на секундата. Иначе ще ги грабне някой друг. Приели сме алчността за норма. За хората, дето на практика притежават държавата, несправедливо разполагайки със значителна част от парите в обществото ни, тя също е норма. Може би и ние сме същите като тях.

Втори път пък го иронизираме, защото имал прекалено високо мнение за себе си. Може и така да е. Но това означава ли, че трябва да изсипем торбите си с комплекси върху него, точно когато споделя някаква своя болка?  Която болка пък е идентична с тази на повечето хора, които живеят в държавата ни. Съмнявам се, че себевъзприемането прекалено насериозно може да превърне просто един писател в толкова лош и вреден човек, че чак да заслужи да е дневната мишена на народния хейт. При толкова много прекомерно горделиви хора в обществото ни, баш до него ли трябваше да опрем?

Въпросният писател, независимо как оценяваме неговото творчество, на практика е един незначителен човек. Никой не може да ни задължи да го харесваме или да четем неговите книги. Може да не прочетем нито едно от неговите произведения, може да забравим, че изобщо съществува човек с неговите инициали. Защо тогава придаваме толкова голяма важност на написаната от него изповед в една от социалните мрежи? Защото написаното е вярно. И защото и ние се чувстваме по същия начин, но не искаме да го признаем дори и пред себе си, заблуждавайки се, че така опазваме достойнството си.

Когато преди месеци в едно публицистично ТВ предаване показаха на формално най-важния човек в държавата ни репортаж, който разкриваше начина на живот на окаяно и нещастно семейство, той се отнасе арогантно - каза, че и той самият е садил картофи и не се опита да демонстрира дори и престорено съчувствие. Спрямо тези думи на нашия премиер, които той изрече преди близо година в ефира на bTV, иронията бе оскъдна, a подигравките бяха по-скоро под формата на обичайните шегички, които дори му изграждат един симпатичен образ на веселяк.

Писателят е никой, докато премиерът определено е някой, от когото до голяма степен зависи щастието на всички ни.  Избрали са ни го такъв – на пръв поглед забавен балкански субект, безразличен към човешкото нещастие. И да се опитваме да забравим образа му, няма да можем така лесно, както бихме могли да се отървем от този на публициста. Защото присъствието на „държавника“ се усеща и във въздуха – в която и институция да влезем; в който и провинциален град да стъпим, той е все там.

Свикнали сме само хора с вид на бабаити да проявяват горделивост. Живеем с този шаблон, според който прекомерно самочувствие могат да демонстрират само тези, дето ни намигат с фаровете по магистралите. Или пък просто ни пукат гумите пред блока. Само тези, които имат его до небето, а в един по-нормален и справедлив свят щяха да изпълняват призванието си да бъдат охранители или да ритат топка. И все така не желаем да се отърсим от този калъп.

Съединението прави силата. Но съединението не означава да станем еднакви и да следваме шаблони. Да четем едни и същи автори, да харесваме една и съща музика, да живеем по един и същи начин. То означава да бъдем съединени индивидуалисти. Да уважаваме индивидуализма у себе си, да уважаваме и този у околните. И дори да приемем техните недостатъци, когато те по никакъв начин не биха ни навредили.

Един писател се осмели да заяви, че според него заслужава повече пари за труда си, основателно или не. И едва ли на някого това би навредило. Много други хора, заемащи наистина важни държавни постове, със сигурност получават много повече, а дори не знаят къде се намират. Нима един публицист, познат предимно в средите на изкуството, може да бъде по-вреден от тях? Едва ли. Ако някой обича да пише, той ще го прави и за много, и за малко пари. Ще го прави дори и капчица талант да няма, дори и никой да не чете произведенията му. И това няма да има никакво значение за нас. Докато един алчен политик или олигарх няма да се съгласи с малкото. Той ще иска винаги всичко.

Като не можем да помогнем на някого, нека поне не му пречим. Особено ако и на нас ни се иска същото, което му се иска и на него. А за да го поискаш в общество, в което се счита, че е напълно нормално да работиш благотворително за шефовете си (или за издателите си, както е в конкретния случай), се изисква известна доза смелост. Или пък наглост. Все тая какво, но е факт, че почти не познавам хора, които да не са се оплаквали, че размерът на възнаграждението им не ги удовлетворява.