Комунистическата митология: обидна думичка ли е "партизанин"?

 “...Националното помирение не може да минава през лустрационни закони, през безмислено ровене в миналото. Националното помирение се получава чрез търсенето на общи цели в бъдещето… Как смятате да се разберем за миналото, когато даже това, че родителят ти е бил партизанин е вече повод за обида от страна на някой към теб?”

Това е цитат от интервю, публикувано в ClubZ. Не е важен авторът на тези думи. Той е социалист. Всеки наследник на компартията ще ви каже повече или по-малко същото, ако се опитате да повдигнете темата за комунистическото минало и престъпленията на тоталитарния режим.

Опитите да бъдат обективно изследвани и оценени фактите от недалечното ни минало са парирани със заклинанията за националното помирение, а историческата истина е прикрита зад митологеми и мистификации.

За начало на партизанското движение в България се счита 22 юни 1941. То продължава до преврата на 9 септември 1944, поставил началото на комунистическия режим у нас. България, за разлика от кралство Югославия например, не воюва с Германия, не се намира под германска окупация, нито има правителство в изгнание.

Класическата дефиниция на партизанин е участник в нерегулярно въоръжено формирование, което води военни действия срещу чужди сили, контролиращи или окупирали даден район. Затова, сравнението с Югославия е уместно и разбираемо. Българските комунистически партизани фактически действат като терористи, основно срещу правителството и поделения на Вермахта, които не са окупирали и не контролират страната.

През 1940 г върху България е оказван натиск да се включи във войната. Сталин се опитва да “спазари” България с Хитлер — предложение, игнорирано от фюрера. От една страна, Германия и Италия, без да са се координирали помежду си, се опитват да въвлекат страната ни в Тристранния пакт и войната. От друга страна, Великобритания ултимативно ни предупреждава, че с влизането си в Оста ще станем обект на военни действия. Междувременно в преговорите си с Германия чрез своя министър Молотов, Сталин дава на Хитлер да разбере, че има интереси към проливите и Балканите, в частност към България. За Германия съветският контрол над страната е неприемлив, защото контролът над Балканите е и контрол над Румъния, която е “интересна” с нефтените си находища.

От спомените на Рибентроп научаваме, че руското предложение за “гаранции”, подобни на тези, които са били дадени малко по-рано на страните от Прибалтика (Литва, Латвия и Естония), анексирани не дълго след това от СССР, е отхвърлено от Хитлер. Съветският натиск над България е именно чрез това предложение за “гаранции”. То е известно като Соболевата акция, или пакт за приятелство и взаимопомощ.

В тази ситуация, в началото на Втората световна война, България се опитва да отложи момента, в който ще се наложи да вземе участие на нечия страна във войната.

По това време СССР и Германия са по-скоро приятелски страни, а съветската помощ за довоенна Германия оказва съществена роля в засилването на немската военна мощ. Комунистическата преса възхвалява приятелството между братските държави. Това със сигурност оказва влияние и върху сантиментите на българските комунисти към Германия и Пакта. В своите спомени един от петимата най-влиятелни комунисти, както го определя британското разузнаване, Върбан Ангелов, описва ясно и недвусмислено, че БКП води активна агитация за влизане в Пакта:

“...Вътрешното ръководство на БКП проведе пропаганда за влизането на България в Тристранния пакт … В края на 1940 и началото на 1941 г. по нареждане на ЦК се разпространяваха хвърчащи листове, с които се подканяше българското правителство да подпише Тристранния пакт... Когато германските войски нахлуха у нас, Партията издаде нареждане да ги посрещнем не като враждебни, а като приятелски войски…”

Агитацията да влезем в Тристранния пакт и във войната на страната на Германия, Италия и Япония трае до 22 юни 1941 г., когато германската армия напада СССР. За въоръжена съпротива срещу въвличането на България в Тристранния пакт, на страната на нацистка Германия, призовават единствено земеделците — с Манифест, написан от Г. М. Димитров - Гемето в начало на 1941 г. БКП, вярна на Коминтерна, поддържа Пакта Молотов–Рибентроп и не се противопоставя преди СССР и Германия да влезнат във война. Фактически въоръжените комунистически действия срещу властта започват след като Германия напада СССР, като преди това БКП няма проблеми нито с нацистите, нито с Тристранния пакт.

Класическата дефиниция на тероризъм е действие, което с насилие и ужас преследва политически цели. Въоръжените действия на компартията след 22 юни 1941 са насочени срещу властта в България и по своята същност са терористични.

След началото на войната, до нападението на Германия над СССР, комунистическата партия полага усилия да разшири и засили влиянието си и да разпространи идеологията си в страната. Отношението й към Германия и немската армия е по-скоро приятелско, за което свидетелстват и мемоарите на Върбан Ангелов, цитирани по-горе. Фактическата т.нар. “антифашистка” позиция на българските комунисти е декларирана чак след като Германия и СССР влизат във война. Добронамереното им, дори приятелско отношение към националсоциалистите, наречени от тях фашисти, започва да пречи на усилията им да разширят и засилят влиянието на Москва и Коминтерна в България.

Дейностите на БКП през динамичните десетилетия на 20-те и 30-те години, общо взето, са насочени към това да дестабилизират властта и да засилват влиянието си, включително и с терористични антиправителствени акции, заради което са обект както на правни преследвания, така и в много случаи на репресии.

Комунистите митологизират действията си, опитвайки се да ги “продадат” като антифашистка съпротива. Това обаче е некоректно и невярно от историческа гледна точка, защото БКП подкрепя нацистите до нападението им над СССР. Националсоциалистите и интернационалсоциалистите (комунистите) не са в противоборство. Формално погледнато, макар идеите на част от политическите формации, участвали в превратите от 9 юни 1923 и 19 май 1934, да имат сходства с фашизма и националсоциализма, те не довеждат до установяването на фашистко или националсоциалистическо управление. Събитията в България изглеждат логични на фона на политическите тенденции в цяла Европа, в резултат на които авторитарните правителства се увеличават и засилват, а все по-малко страни запазват демократичните си основи. Мнозина виждат идейна близост на част от участниците в тези събития с възгледите на Мусолини (особено в частта за корпоратизма) и тези, на Хитлер и неговата националсоциалистическа идеология, но фактическа фашистка или националсоциалистическа диктатура в България няма. У нас се сменят различни режими - военен, монархически, но нямаме радикална форма на диктатура, подобна на Сталиновата или Хитлеровата. Имаме обаче партия, която подкрепя Тристранния пакт и режима до 22 юни 1941 г. и открито прокарва съветското влияние, включително и с въоръжени акции. Затова, в истинския смисъл на думата, в България не можем да говорим за комунистическо партизанско движение. Страната е в тежка икономическа ситуация, довела до перманентна политическа криза — време, в което българските комунисти с всякакви средства, включително незаконни, се стремят към властта и се опитват да дестабилизират правителството. Това се случва и с цената на вътрешнопартийни преврати.

Забраната на партиите от 14 юни 1934 има за цел да намали политическото напрежение. Иконимиката се съживява. Административният апарат става по-ефективен, дори някои считат, че намалява корупцията. Единствената сериозна съпротива срещу установения режим е тази, на комунистите, а народът е по-скоро апатичен.

Българското т.нар. Комунистическо партизанско движение е всъщност терористична антиправителствена дейност. То е обикновена партийна милиция, налагаща политическата доктрина на СССР.

След преврата на 9 септември 1944 постепенно се установява комунистическа диктатура, а жестокостите на новия режим трябва да бъдат оправдани. Стига се до мистификация на историята и митологизиране на “борбата за освобождение от класовото подтисничество”. Митът за съветското освобождение беше нужен за да оправдае установяването на съветската диктатура в България, след старателно, дълги години подготвяна комунизация на страната, довела до Деветосептемврийския преврат. Новата митология бе обвързана с историческия сантимент към Русия, затова и до днес някои смятат, че “Паметникът на Съветската армия” възпоменава руско-турската освободителна война… Съветската и комунистическата освободителни митологии трябва изцяло да отрекат “стария свят”, иначе няма да са освободителни. За да бъде отхвърлено, старото трябва да бъде тотално отречено, а какво по-удобно отрицание от мита за монархофашизма? Митологизирането на преврата, окупацията на България от СССР и налагането на жестокия комунистически режим чрез терор и кръвопролития би ги направило напълно приемливи и популярни. Радикалните “революционни” промени сякаш стават по-приемливи чрез отхвърлянето на “стария реакционен строй”.

Митологията на комунизма избягва неудобните въпроси кой и от какво ни освобождава. Отговорите са шаблонни и клиширани като опорни точки — антифашизъм!.. Затова, “ровенето в миналото” е неприемливо за ортодоксалните комунисти (авторът на цитираните в началото думи се хвали с дядо си — партизанин в Сърбия). Историческата истина обаче дава съвсем различен прочит на събитията и поставя нещата и участниците в тях на истинските им места. Бъдещето е като горните етажи на някоя сграда — те са стабилни и сигурни само ако основата е положена качествено и надеждно. Бъдещето на обществото ни и жадуваното от цитирания от мен социалист помирение минават през обективна оценка на неговата основа — историята.

Да, партизанин другаде може да не е обидна дума, но в България, в контекста на “комунистическата съпротива”, тя е некоректна и носи негативите на терористична дейност и престъпна идеология, сериозно увредили обществото ни, независимо от постулатите на комунистическата митология.