Корпонацията

От Кока-Кола звънят на В.В. Путин с предложение: „Г-н Путин, бихте ли върнали червеното знаме, на СССР, само че този път вместо да нарисувате сърп и чук, да напишете „Coca-Cola” със съвсеем малки букви?“. Путин отговаря: „Принципно не възразявам, но нали разбирате, това е важно държавническо решение, трябва да се посъветвам с министър-председателя. Задръжте малко, моля.“. Звъни на Медведев: „Ало, Димитрий Анатолиевич, напомнете ми, кога изтича договорът ни с Aquafresh?“.

Вицът, разбира се, е преработка на по-стар от времето на Студената война и има много версии. Някой би казал, че той отразява геополитическото противопоставяне и може би ще бъде прав. Но в неопределеното бъдеще този виц ще се появява отново и отново в друга светлина – противопоставянето между държавата и компанията. Това противопоставяне ще определя живота на нашите деца, внуци и правнуци и от него ще зависи съдбата на човешката цивилизация.

Исторически това противопоставяне не съществува или е незабележимо в световната история – компанията функционира като  придатък и инструмент на държавата. Но остава независимо и двата образа постепенно се сливат в масовата култура и оттам – в масовото съзнание: Coca-Cola се превръща в синоним на САЩ, „Калашников“ – на СССР/Русия, „Volkswagen“ – на Германия и т.н. Тези отношения бързо прерастват във взаимодействие, дори в зависимост. Посочените компании днес поемат рискове, сравними с тези в дипломатическата игра. Държавата, която преди ги е използвала за инструмент, днес е заложник на тяхната репутация, а директори са неформални държавни глави.

По повод края на Студената война Желязната лейди Маргарет Тачър обобщи чудесно –„Маркс и Спенсър“ победиха Маркс и Енгелс. По същото време московчани се редяха в километрични опашки, за да опитат забранения доскоро плод – хамбургер от Mcdonalds. Фразата беше схваната като вик на триумфиращия победител и запратена в миналото. А бъдещето ѝ се оказа повече от блестящо – на освободените от неконкурентни стоки простори на социалистическия лагер пазарът бързо сложи невидимата си ръка. И тя излезе големият победител, докато САЩ и НАТО свикват успешно или не с ролята си на световен полицай.

Глобализацията, която набра скорост по това време, проправи път на марката, на бранда, който днес може да бъде достигнат с един клик до милиони хора по цялото земно кълбо – цели Фейсбук-страници имат повече харесвания, отколкото е населението на средни европейски държави като България. Тези механизми създават цели общности на предани почитатели, които се делят на „Coca-Cola” или „Pepsi“, на „Microsoft“ или „Apple“. Марките имат своя символика, своя история, в известен смисъл дори своя субкултура, своя администрация. Така тези общности, ако разполагаха с обща територия, с пълна сила могат да станат нации, поради което за момента с право можем да ги наречем корпонации.

Какво е бъдещето на корпонациите? Дали компанията ще остане равновесие на националното съзнание, без амбиция да го изтрива, като украса на ежедневието ни? Дали ни чака „идиокрация“, в която корпорациите ще са си отгледали безмозъчно стадо потребители? Или, подобно на описаното в „Dune“, човечеството ще въстане и ще промени само, по своя воля, посоката си на еволюция? Разбира се, гадаенето е безпредметно. Но историята е показала, че основната движеща сила на човека е съпротивителната – всяко изобретение е съпротива на изпречила се трудност, всяка нова нация е съпротива на тирания. В този ред на мисли може да се предвиди, че тези три стъпки – уравновесяването, видиотяването и въставането – ще протекат последователно една след друга с безброй уговорки.

Най-трудното в такъв случай няма да е да се управлява този процес, макар че кандидати за световно господство винаги ще има, или да се спре – не се гаси туй, що не гасне. А да се направи така, че никой от тези три момента да не настъпи преди времето си, т.е. да се случи някакъв чудовищен утопичен експеримент като комунизъм или национал-социализъм. Така че този текст не е злободневна критика, нито прогноза или предсказание, а един твърде възможен вариант за човешкото развитие, който си струва размисъл.