X
 
 

Предателство в трите дни (За празнуването на Хелоуин в България)

Още от автора

Пореден път. Пореден бой в гърдите. И ни съдят онези, на които най-ясно е забранено това, защото е казано веднага след Господнята молитва "Не съдете, за да не бъдете съдени; защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери." (Матей 7:1-2). Точно така, поредна година идва Хелоуин. Празникът, каквито клетви се носят из социалните мрежи, подлага на изпитание българския дух, поамериканчва ни и въобще ни прави почти престъпници към Родината, историята и българското ни име. Колко просто е да съдим наред! А да се съдим взаимно трябва за три престъпления.

Трикратното ни предателство

1. Хелоуин. Известен още като Вси светии, празникът по произход е келтски, а не американски, както (по лични впечатления) мисли смазващото мнозинство. Името идва от английски (All Hallows' Eve) - Нощта на Вси Светии - и е свързан тясно с църковния празник на 1.ХІ. И с това, като цяло, се приключва връзката с християнството. Дълбоката същност на празника е, разбира се, езическа и води своя произход от келтските празненства на жътвата, наречени Самхайн. Във всички прединдустриални общества сеитбата и жътвата, както и резитбата и брането на плода, са натоварени с изключително много обреди, които трябва да осигурят успешна реколта, т.е. живот през новата година. В този ред на мисли можем да изброим още празника Иван Купала у източните славяни, Рош Хашана у евреите или Деня на благодарността в САЩ. Това е времето на изобилието, в което нищо не липсва, времето на, както се изразява Робърт Грейвс, "приятната селска разпуснатост", която символизира победата над злото, над онези сили от отвъдното, които са се опитали да унищожат реколтата и живота.

Защото за разлика например от обряда на помена, на този ден духовете идват непоканени, невикани. А щом това се е случило, те могат да са тук само за да причиняват вреда на хората. Изобразяването на смъртта не означава нейното величание, както погрешно се смята, а напротив, нейното прогонване. Напомня й се, че тя вече "е взела своето" и няма работа в света на живите. Този празник е ден на борба, в която човекът отчаяно влиза в схватка за живота. Така идеята на Самхайн постепенно навлиза в един контекст, който ни е далеч по-традиционен и познат, защото това скверно езичество не е напускало нито за година нашия плодороден край и всеки, който види кукерите, ще се убеди това.

Църквата, разбира се, панически се опитала да прикрие тези явни несъотвествия с догмата, защото никъде в Светото Писание не пише Исус да се е обличал като нещо страшно и да е обикалял Назарет. От друга страна тя не може да предложи на средновековния селянин нищо подобно като алтернатива на празниците (карнавалите), наследени от Античността. Ето защо тя избрала най-лесния, най-повърхностния и всъщност единствен начин за справяне с тази опасна конкуренция. И така, просто й навлякла едно расо. На цялата обредност в тези празници тя просто добавила един свещеник, който да даде позволението и оттам нататък неговото присъствие става напълно ненужно. Така в съюз с представителите на властта (крале, князе и царе) местният свещеник, обикновено не много по-грамотен от паството си, си пробива път в средновековното село и се изкачва на амвона, от който клейми днес същите тези празници.

2. Архангелова Задушница. Архангел Михаил, душевадецът, като наследник на гръцкия бог Танатос (букв. смърт), трябва да ни насочи към древните, много по-древни от Църквата, корени на този ден. И въобще, можем да отнесем всичко, изречено вече, и към култа към мъртвите. Е, почти. Култът към починалите се е установил в човешкото съзнание практически едновременно с култа към стихиите. И също както култа към стихиите, тук се говори за неспособността на човека да си обясни какво се случва с неговите предци, които са ходили, работили, мислили, след смъртта им. Нима просто са се изпарили? Нима целият им живот е бил напразен? Тези мисли внушават на древния човек свещен ужас. Страхът от смъртта - това е страх от забравата и от неизвестното.

На този страх е подвластен напълно всеки човек и всеки реагира сам и според възможностите си. Един човек ще създаде произведение, което ще преживее хилядолетия (кой не знае Омир?). Друг ще поръча издигането на огромен паметник, който поразява възможностите за разбиране (и кой не знае Хеопс?). А онзи, който няма нито таланта на първия, нито възможностите на втория, разчита единствено и само на своите близки, които трябва да поддържат спомена за него жив. И те го правят по най-близкия до разума начин - като организират представление, сякаш този човек никога не ни е напускал.

Обичаят на "задушницата" (т.е. на обряд в чест на душата) също не идва с християнството и също като в горния случай от Църквата се иска само разрешение. Още Омир, когото споменах, говори в "Илиада" за игрите на гроба на Ахил. Древните етруски устройват боеве край гроба на покойника. Римляните ги възприемат и ги превръщат в спорт, докато в същото време се събират на угощения в или край гробницата на покойника. Славяните също не са чужди на тази традиция вероятно те са виновни ние днес да оставяме храна на гроба така, както те някога са пирували на него (тризна).

Днес ние сме склонни да смятаме, че храната е един страничен и маловажен ритуал, груб, "селски“. Но всъщност той е много по-древен от заупокойната молитва например и представлява живата ни връзка, идеята, че мъртвият не е изчезнал, а е "починал", "преселил се е", "отишъл си е". И въобще всички думи, които трябва да ни кажат, че все още е в нашето пространство. Да оставим храна и дори, в по-ново време, да запалим цигара - това ни събира с покойника и унищожава преградата между световете, независимо дали говорим за Рая или за Елисейските полета. За разлика от карнавалния Хелоуин, който е празник на общността - на селото или на квартала - Задушница е дълбоко интимен момент, в който близки остават с близки за кратък момент на връзка. И ако на Хелоуин човекът отблъсква невиканите духове, за да избегне техните вреди, то на Задушница ги зове за съвет, помощ и утеха.

3. Денят на будителите. Стигаме и до най-новия като произход и най-лесно обясним празник. Честит ден на народните будители! Кои са те? Колко са? От какво ни будят? Кога сме заспали? Събудили ли сме се? На нито един въпрос не може да се отговори. Съмнявам се, че това е можел и да стори министърът на народното просвещение Стоян Омарчевски, когато през 1922 г. внася в Министерския съвет предложение 1.ХІ., денят на Св. Иван Рилски, да се чества като Ден на народните будители. Идеята вероятно е свързана с традиционното покровителство на светеца над българската нация и идеята, че два много мощни сами по себе си култа, към Св. Иван и към нашите учители, обединени ще дадат мощен патриотичен тласък на българското общество, ранено духом в Първата световна война.

Традиционно този празник се свързва с Възраждането, с просветното дело и наистина, многобройните книжовници сякаш остават в сянката на простреляния Ботев, на обесения Левски, на Бенковски със сабя в ръка. Всеки човек иска да стане герой. Малцина са тия, които искат да са учители. Така пише и в указа, с който е въведен празникът - "Нека Денят на св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители, в празник на големите българи, за да събуди у младите здрав смисъл за съществуването и интерес към дейците на миналото ни.". Ново, ново, държавата след Първата световна война панически търси нови герои, които да вдъхнат отново самочувствие на нацията и, особено важно, да не са свързани с войната по никакъв начин - първо, това би предизвикало подозрението на страните-победителки и второ, би ударило право в раната на скорошните военни разгроми.

Този ден, логично, бързо намира своето място до 24 май и 15 септември в традиционния училищен календар. За разлика от тях обаче, 1 ноември няма никаква особена обредност нито тогава, нито през социализма, нито днес. Няма символи. Нито история. Изброените по-горе въпроси остават без отговор. Към 1922 г. вече отмира даже онова възрожденско почтително отношение към знанието и към "даскала". Спуснат "отгоре", "долу" този празник е разбран като професионален за всички, работещи в областта на просветата, и съответно си спечелва известна и оправдана апатия сред останалата част от обществото, а за учениците и студентите извън някаква задължителна празнична програма той си остава "неучебен ден". Накратко нацията през тези смутни години докъм 1934 г. българският патриотизъм отчаяно търси ново вдъхновение, докато не започва през 30-те години отново да се гордее с армията си и със славните си победи.

Заключвам

„И тъй, иди, яж радостно хляба си и пий с радостно сърце виното си, щом Бог има благоволение към твоите работи.“ – (Еклесиаст 9:7)

Така след всичко изречено настъпва големият въпрос - защо точно Хелоуин? Защо децата не обикалят като кукери, а като вампири и таласъми, та нравоучители да им вменяват грехове, от които техните съвести всъщност са чисти? От една страна, ние вече не живеем в прединдустриалното общество. Вече най-малко две поколения мнозинството от населението у нас живее в град и съответно то е откъснато от традиционната обредност на селото. Все повече стават децата, които "нямат село". Те не са виждали лозе, те не знаят какво е бъдник, за тях и дори за техните родители цялата коледна или великденска символика е изгубила своето значение и е профанизирана, опростена до минимум. Вече не се слага да гори дърво, защото няма къде, и не се гадае по орехи. Вече хлябът на Бъдни вечер не се украсява с рало и овце, защото за градския човек те са без значение.

Тази пустота на обреда социализмът като цяло има силите да запълни, но няма времето – за такава задача 45 години не стигат. Затова е важно да видим коя е горната възрастова граница на празнуващите Хелоуин. Да приемем, че е, преко сили, 30 г. Това означава, че тези празнуващи са родени в края на социализма и израснали през 90-те. Цялото детство на тези хора е преминало под знака на триумфиращата поп-култура. Дълго време изкуствено задържана от срамната Стена в Берлин, поп-културата наред с капитализма и демокрацията стана трайна част от въображението на социалистическия и постсоциалистическия човек. Родителите на това дете от своя страна ни най-малко не противодействат на влиянието на тази култура, доколкото също се поддават, след като им е забранявана няколко десетилетия. Нека сме честни със себе си, можем ли да съдим дете, че празнува Хелоуин, когато баща му е гледал с желание стоките в „Кореком“? Екзотиката на забраненото превърна Хелоуин в лавина, която търпеливо изчака децата на Прехода да пораснат, за да грабне тяхното въображение.

Така Хелоуин замества в обредния календар онези обичаи, които просто са неприложими в градски условия като зарязване на лозето, а празнуването с приятели заменя традиционните колективни празници на селото/махалата (Трифон Зарезан си е намерил ниша като празник на виното, напълно загубил връзката с лозето и резитбата).

А защо все пак не кукери, ще повторя риторическия въпрос? Кукерството няма да пробие масово по една тъжно проста причина. Кукерството е Скъпо. Нарочно го пиша с главна буква, защото при 7-8 000 лв. за костюм няма как да очакваме един обичай да надвие друг, изискващ само няколко лева за маска, малко от грима на мама и някой стар парцал за плащ на вампир. Докато кукерството, което може да бъде основен конкурент на Хелоуин, остава бутиково, масовият обичай ще се определя според търсенето и предлагането. Не вярвате? Вижте хората на Баба Марта или на Нова година. Съвсем по обичая хората носят мартеници (купени) и сурвакници (купени).

Защото градският човек се нуждае преди всичко друго от улица и от пазар. И колкото и да иска да спазва обичаите на бащите си (а той инстинктивно желае), трябва да има материалната възможност за това. И докато тя не е налице, той ще се задоволява с най-достъпния заместител, който и в нашето време се явява Нощта на вещиците и вампирите, на "лакомство или номер!" и в това няма нищо срамно и нищо предателско за българина без комплекси.