X
 
 

Трета епопея (За забравените будители)

Още от автора

Взимам за повод, разбира се, днешният празник и словото на проф. д-р Милко Палангурски („Адвокатски преглед“ 4/2014, стр. 8), което след кратко търсене може да бъде намерено, качено на страницата на Висшия адвокатски съвет. Словото се обръща към една сравнително ограничена на фона на нацията професионална общност и едва ли примерите му ще станат известни на масовия читател. Все пак то поставя един твърде важен въпрос, а именно този за забравените будители.

Със своя цикъл „Епопея на забравените“ Иван Вазов чудесно хваща и решава проблема за забравата. Този цикъл става основата на националния ни пантеон в първите десетилетия след Освобождението и най-мощно средство за патриотично възпитание на младата българска нация. Образите в одите на Вазов създават скелета на българската национална памет. Върху този скелет и постепенно се добавят други образи, които ще наречем будители и борци за свобода.

След Първата световна война за пръв път тази конструкция е сериозно разклатена. Нацията е победена, обявена за виновник, самата война и последвалите репарации удрят непоправимо икономиката й, а териториалните компенсации и бежанските вълни придават завършен вид на погрома. В тази ситуация правителството на Александър Стамболийски се опитва с всички сили да даде ново начало, нов тласък на страната, да извади българския народ от надвисналата депресия. Като част от тази инициатива министърът на народното просвещение Стоян Омарчевски през 1922 г. предлага 1.ХІ, ден на Св. Иван Рилски, светец-покровител на българския народ, да се чества като ден на народните будители. За такива са обявени всички, които събуждат българския дух, или иначе казано, които се занимават с просвета. Създава се един нов пантеон на образованието и културата, просъществувал кратко, но изключителен в нашата национална памет, изпълнена иначе предимно със славни битки. В този смисъл на указа на г-н Омарчевски може да се гледа като втора „Епопея на забравените“, този път учители.

Наистина министърът така и не успява да изгради ясна и стройна система от национални герои, както прави това Вазов. Формата на новия пантеон е доста по-смътна, а всяко име (освен, разбира се, Паисий) може всеки момент да се окаже зад борда на обществената памет. Въпреки това държавната машина позволява да се организира мащабно (макар и донякъде казионно) честване на празника, а паметта за „забравените“ става толкова силна, че започва да затъмнява други не по-малко заслужили фигури. Появява се въпросът – кого да помним и кого не?

В това мъгливо поле националната памет избира възможно най-простия способ за ориентиране. Парадоксално, но неин ориентир за събитията отпреди Освобождението става самата Османска империя, която разделя „правилни“ от „неправилни“. Този подход не представлява особена трудност, но изключва от нашата памет огромен брой хора, които днес са услужливо забравени и непризнати като будители.

В тази памет няма, или почти няма, нито едно лице, което по някакъв начин се е изявило В, а не СРЕЩУ на Османската империя. Тези хора, наред с българското си самосъзнание, носят желанието да подобрят състоянието на империята, а с нея и участта на своите сънародници в нея. У редовия българин обаче се появява страхът да не изглеждат тези хора като петно върху нашата свободолюбивост. И пропускаме Добри Желязков – основател на първата фабрика в империята, освободен от данъци със султански ферман и доставчик на плат за армията. Пропускаме Гаврил Кръстевич – завършил право в Сорбоната, преводач на Бенджамин Франклин на български, княз на Самос и автор на проект за устав на Екзархията. Пропускаме с един замах фамилията Богориди: Стефан Богориди – каймакамин на Влашко, имперски съветник и дарил мястото за построяване на българска църква в Цариград, синовете му Никола, княз на Молдова и създател на българската гимназия в Болград, и Александър, член на Държавния съвет, посланик във Виена и генерал-губернатор на Източна Румелия. Пропускаме Христо Тъпчилещов – търговец, също радетел за църковна независимост. Пропускаме Христо Стамболски – няма да бъде пресилено, един от най-изтъкнатите лекари в империята.

Наистина, тези хора нямат кроткото величие на Паисий Хилендарски, нито буйната глава и ръководни способности на Георги Бенковски. Но в Османската империя, която винаги ги е гледала пределно подозрително, благодарение на способностите си те създават и достигат върховете на обществото на своето време и доказват, че българите не са били, не са и няма да бъдат просто „стадо“ или „роби“, дори когато са лишени от държавността си. И макар да нямат този ореол, който ние запазваме за „истинските“ будители, те не са заслужили забравата, която ще ги застигне неизбежно, ако не си спомним поне имената им на 1.ХІ. Защото, ако не помним, то какви събудени сме?

Честит празник, българи, навсякъде по света!