X
 
 

Няма ограда, която да те спаси от собствената ти жестокост

Още от автора

Какво ни става бе, хора. Забравихме ли кое ни прави човеци. Сещаме ли се понякога от какви конци сме изтъкани. Това са нишки с толкова цветове. Ако на някого цветовете му са други, какво толкова. Животът е цветна книжка за деца, оцветяваш я. Понякога излизаш от очертанията. Грешиш. Рисуваш с всичко под ръка и толкова много над нея. Твърде сме големи, за да пораснем. Но добротата и съчувствието нямат цвят отвътре. И никога няма да имат.

Прашинките на годините ще напълнят поредната пустиня, където обезверени ще виждаме малката палма на гордостта си. Оазис на достойнството. Ще му придаваме безумни форми. Така се научихме да летим. Екзюпери ни го нарисува. Показа ни как да пазим малката си планета. Някои разбраха, други не, трети обаче се учат. Не е престъпление да сложиш едно цвете насред пустинята, нали?

Почнахме да си мерим скръбта. Все едно някой да те пита за кое си плакал повече. За изгубен завинаги роднина, приятел или за любовта си, която е жива, но искаш да я забравиш, защото те боли. Лицемерно ли е. Лицемерно е. Ние сме егоисти. Ние сме хора, бе, д*ба. Способни сме да правим малко, искайки безумно много. Харесва ни да бъде лесно. Ето, два клика на мишката и вече си част от нещо. Нужно ли е да го разбираш? Дано. Трябва ли да опиташ? Желателно е. Лошо ли е да не успееш? Да, но нали си опитал. Следващият път ще стане.

Убеждаваме се, че планетата ни ще е различна. Не, никога. Тя е такава от безмерно много сълзи и усмивки време. Още първият човек е имал колебания. Да си човек, да, това значи да се колебаеш. Да оставяш несигурни следи и да приемаш, че друг ще ти се смее, защото неговите са по-правилни.

Но когато крачиш в пустинята, е нужно да замерваш пейзажа с поглед назад. За да видиш вървиш ли направо или се колебаеш в кръг. И да направиш няколко обиколки, какво толкова. Не е нужно да казваме, че светът ни ще се промени. Това е невъзможно. Ще се избиваме, ще се мразим, ще се обичаме, ще плачем, ще сме егоисти, ще сме болезнено и безкрайно наранени. Ще свършим. Ще умрем. Ще ни забравят. Но преди да пукнем, ще помним какви сме ги свършили, нали?

Ще плачем за едно, защото значи повече от друго. Ще се радваме за него по същата подбуда. Ето ни зачатъците на реалността, която си измисляме. Една цивилизация ще значи повече от друга. Когато те улучат в сърцето, боли повече отколкото в крака, нали? Хората не се раждат равни, а чувствата не са по-малко преходни от импулсите им. Ето ви защо един град, от чиято люлка сме скочили и проходили, е по-важен от друг.

Не е нужно да си мерим болката и съчувствието, пичове. Казват, всеки кръста си носи, аз казвам, че всеки си носи оная работа и нещо повече. Така е в пустинята. Ставаш мъдър или умираш гладен за знания. И ако някой от тия в самолетите горе ви се изсмее, че сте е*ати балъка, защото вървите пеш, послушайте го, защото той самият не се чува. Той ще е същият, който ще ви сложи стената в края на пустотата, просто ей така. От страх.

Но ако ще се страхуваме от неизвестното, ще затрием целия път, който е извървял континентът ни. А това значи, че ние вече няма да сме част от него и някой друг ще ни смени.

Предстои да умираме още. Вълната е такава. От страх спомени има и не са хубави. Бъдете смели и не забравяйте, че сме една купчина от милиарди различни песъчинки, които обитават едно място. Врагът ни днес не е в лицемерието, а в тези, които ни накараха да го имаме такова. Не са ни виновни тези, които бягат от злото, което ние сме създали. Толкова. Амин.