X
 
 

Терористите да го духат!

Още от автора


Представете си, отивате на погребение. Скърбите, ревете, палите свещи, носите цветя, ревете и както си бършете сополите и подсмърчате, и както сте с дупка в корема от мъка, идват някви и ви разправят колко лицемерно се държите, как преди седмица някой друг някъде бил умрял, а вие сълза не сте отронили. Защо тогава не ви е било мъчно, а сега ви е, а, а, а? Точно толкова тъпо звучат някои хора онлайн.

Знамената са лейм, да, предимно ‘щото са на един клик разстояние и някви хора, дето си мислят, че Франция е столица на Париж се правят, че страдат, докато си правят селфи. Да бъдем съпричастни, защото го усещаме, обаче, никак не е. Кофти ми е, че има стотици осакатени и избити за едното нищо.

Поради някаква причина - не знам каква, не мисля да разбирам, за парижаните ми е по-гадно, отколкото за кенийците от оня ден, макар мащабите да са съпоставими.Така ми работи мозъкът.

Потресен съм, защото си представям хора като мен да прекарват една чудесна петък вечер на място, подобно на моите любими места и после някви абсурдни изроди, независимо от мотивацията им, да си извадят автоматите и да пре*бат хиляди животи с няколко пълнителя.

Големият ни враг не са амфетаминовите джихадисти, опасани с пиратки, апатията е. Тя не носи брада, не изповядва религия, не отнема животи, но когато някой отнеме заради нея казваме - meh.

Претръпнали сме от сензации, атентати, брадъри, малки войни, самолетни катастрофи, мафиоти и ПТП-та и когато в редки случаи си спомним що е то емпатия, мисля, че си струва да и се отдаваме с цело с’рце и душа, щото е рядка птица.

След такива трагедии се чувстваме уязвими, смъртни и изобщо повече хора. Естествено, можеш да гледаш на ситуацията от рационалната кула, да броиш къде, кой, колко е избил. Как е нищо особено, на фона на нещо друго, нормално е и заслужено. Бежанците, па американците, па руснаците, па да ти *ба демагогската майка. Мрат хора, докато живеят мирно, без да им е обявена война, подло - без право на ответ, в гръб, с автомати, докато си правят планове за съботата. Гнус. И да, труповете след седмица ще са статистика, но днес не са. Днес са прясно изстинали и помним, че ги е имало.

Френдлистът ми реагира. Какви хора само. Фейсбук се напълни, препълни и леко преля през нюзфийда от разчепкване на важната тема, трябва ли аджеба да си туриш знамето, родоотстъпник ли си, французин ли си, къде ти е било руското знаме, ливанското, че те са си виновни, пък защо хората страдали, лицемерно било да ти трепне сърцето за французите, къде сме били ние фейсбук съпричастните, когато... Когато и вие не сте правили нищо, лели.

Ориана Фалачи възкръсна на крилата на контекста, а в крайна сметка се включи и всенародният любимец Волен в патакламата от морализатори, военни стратези и обикновени мрънкачи, за да съобщи на народа си, че нищо чудно атентати изобщо да не е имало. Не е имало. Фактите са си факти. Това бяха просто няколко вечерни разстрела на невинни граждани на Европейският съюз, които с удоволствие са умрели на концерта на любимата си група, разкашкани от шашки динамит и само ги е малко яд, че не са си довършили вечерята в камбоджанския ресторант.

Не ми е толкова мъка за кланетата в Нигерия, защото не се припознавам в нигерийците, да, нито в кенийците, нито в бомбардираните в Дрезден преди 80 години, нито в Хирошима, нито в тия дето умряха в Световния търговски център, в повечето не се. Претръпнал съм, това е положението.

Поради една или друга причина, тези неща са ми далечни.

Това не значи, че не ги оценявам като отвратителни зверства. Въпросът е, че никой не може да ми каже, дори сам не мога да си наложа, за какво да ми е мъчно и за какво не. Тази свръхемпатия, която фейсбук гурутата изискват от мен, е десет пъти по-фалшива от знамената по снимките. Тя е пълен абсурд. Светът е огромен и зверствата са ежедневие.

Ако се отнасяш към всички с еднакво състрадание или си Иисус, или си апатичен. А ти не си Иисус, копеле тъпо.

Бил съм в кафене в Тел Авив, в което от самоубийствен атентат през деветдесетте са умрели хора. Беше ми малко неловко, когато помолих сервитьорката да ми преведе паметната плоча. Преведе я с усмивка и патос, сякаш ми показваше Айфеловата кула. Земята под краката ми омекна. Бях уплашен, като от тъмното вкъщи, когато съм сам. Толкова е лесно да се спретне трагедия. Трябват хора, които съвсем не им е време да мрат и изрод, който не е трябвало да се ражда.

Тук е било ад, а сега просто правят добро фрапе.

Кръвта отдавна е измита. Усетих, че никой друг не отдаваше такова внимание на плочата. Тя си висеше тук вече петнайсетина години. Гледах ги как ядат десерти, пият кафета и фрешове, и чакат своята бомба, без страх, напук на тия дето искат да ги уплашат. Не съм бил в Париж, но искам, когато отида, да видя хора, които плюят на бомбите с непукизъм, защото знаят, че виното им е по-силно от Аллах и Калашников взети заедно, защото Париж е Амели Пулен, а не кофти тълкуванията на Корана.

Сега, всички заедно - терористите да го духат!