X
 
 

Синдромът на диктатора

Още от автора

Руски самолет бе свален на сирийска територия след серия от провокации. Русия налага санкции. Турция признава, че носи отговорност за предприетите агресивни действия по свалянето на летящият обект. Единият пилот е мъртъв в един брутален, варварски акт от страна на тюркмените. А междувременно огромно количество пропаганда се лее от всевъзможните канали и на „двата лагера“.

Това накратко са фактите. А истинската причина за свалянето на самолета най-вероятно никога няма да разберем. Но не в това е проблемът. 

Това не е статия, чиято тематика е свързана с безспорно важните фактори, регионални  и глобални играчи, „играещи“ в Сирия – турските интереси около етническото им малцинство там, САЩ, Саудитска Арабия, Иран, Израел, Ливан, Йордания или ДАЕШ, които също толкова безспорно имат огромно влияние/вина/отношение в този конфликт. 

Светът вече две седмици се тресе в търсене на отговора на въпроса какво се случва. А аз се опитвам да разбера нещо друго – къде се корени проблемът на тази безумна постъпка, която като нищо може(ше) да доведе до един мащабен, застрашаващ сигурността и живота на всички ни, военен конфликт?

Отговорът ми се струва не толкова сложен. Той се корени в един много простичък синдром, който е известен не само на психолозите, които изследват подобен тип психо-социопатни случаи, а и на всеки постматериалистичен човек, чиито знания в поведенческата психология са на едно не-толкова лошо ниво. Става въпрос за изучаването, проследяването и изследването на психопрофилите на хора, започнали да се взимат прекалено на сериозно. Което рано или късно се изражда в един пагубен сценарий за всички участници в него. В политически контекст, аз наричам това „синдром на диктатора“.

Подобно нещо наблюдаваме и в тази ситуация. Само дето не на битовото ниво, което можем да наблюдаваме всеки ден и по родните софийски улици. Тук става въпрос за двама човеци, чиято мания за собствено величие е стигнала до такова неконтролируемо равнище, в което самите те не могат да (се) контролират и да анализират какво стои пред очите им. Като тези двама нестабилни човеци са лидери на две от най-въоръжените и влиятелни държави в света. Което ни довежда до един всеизвестен факт. Диктаторите не могат да бъдат контролирани и от тях не може да бъде очаквано спазването на каквито и да било обществени договори, международни конвенции или морални принципи. Те не се водят от такива. Нито когато става въпрос за човешки животи извън територията на страните, които „управляват“, нито когато става въпрос за избиването на „недоволни“ граждани вътре в тези страни. Абсолютно наивно е и да се разчита и на „страх“ от неспазване на собствената им Конституция, чиито смисъл на принципът на разделение на властите, не вирее по земите, „управлявани“ от тези господа.

Та, истинският проблем се корени някъде там – в главите на двама лидери, които са решили, че могат да си играят на война. Разбира се, всеки със своите геополитически мотиви. Незабелязвайки колко лика-прилика са всъщност. И това ако не напомня на един незабравим тандем, започнал с плячкосването на Полша и завършил с избиването на милиона човеци, здраве му кажи!

Поредните негативи могат да се забележат и в европейски контекст. Там те левитират някъде в срещата на Давутоглу с европейските лидери. И опасенията са свързани с това каква точно е цената на „сделката“ с Турция, уж по повод бежанската криза. И до колко може да се разчита на един непрогнозируем „партньор“, който на практика държи съдбата на Европа в ръцете си. Това притеснява мислещите хора в Европа. Защото разликата между Ердоган и Путин се крие само и единствено в имената им. Практиките им се припокриват до такава степен, че и анализаторите вече не разпознават чие действие – на кого е. Двамата следват една и съща идеологическа линия, използват национализма като средство за своето собствено легитимиране, следват едни и същи принципи, осъществяват една и съща форма на евтина пропаганда по гьобелсов модел, за да крепят „масите“ там, където са им нужни. Готови са с всякакви средства да бранят властта си и нямат никакви морални съображения, които да ги възпират от използването на всякакви военни и други способи, за да продължават да тъпчат, да упражняват контрол и да увеличават сферата си на влияние, било то и с цената на хиляди човешки животи.

Единият мечтае за нов СССР, другият за Османската империя.

И докато сме свикнали на подобно поведение и „политика“ от постсъветска Русия и неоосманска Турция, то в случая лицемерието на Европа е учудващия факт. Защото ако Путин е агресорът в Украйна и Грузия, нарушителят на международното право, анексиращият чужди територии диктатор, какъвто той безспорно  е, то безскрупулният му турски двойник какъв е?

И ако европейските лидери очакват да им бъде ръкопляскано за поредното срамно ръкостискане с поредният диктатор, удобен за мръсната им сделка, докъде очакват да се простира нашето доверие в тях?