X
 
 

Реализъм с щипка оптимизъм

Още от автора

"В момента, дори сега, когато пиша, хиляди са все още по улиците на Тунис. Бен Али напусна страната и предаде поста на своя първи министър – Мохамед Гануши. Това, което се случва в Тунис, плаши всеки един управляващ в арабските страни. Вчера имаше протест в Аман, Йордания. Преди няколко дни в Алжир. Докато новините се изреждаха по Al Jazeera, биваха показвани СМС-и от зрители, повечето, от които гласяха “народът на Египет е с Тунис”, “Сирийците са с вас, приятели” и други. Именно за тази вълна, домино-ефект в общественото недоволство, ще наблюдаваме тепърва. Случващото се в Тунис не е регионално от седмици наред. То е предвестник на събития, които тепърва ще се случат."

Тези редове намерих в блога си от преди пет години, написани три седмици след избухването на протестите в Тунис и последвалото сваляне на тогавашния президент Бен Али, подслонен в единствената държава, предложила му убежище – Саудитска Арабия.

А днес, пет години по-късно?

Днес се водят преговори за Сирия, Йемен, Либия. Държави, които бяха контролирани изключително изкъсо от своите правителства, с държавници, останали на поста си с десетилетия. Политическият процес в тези страни е закърнял, а на места дори изчезнал заради липсата на активна партийна система и гражданско общество. Впрочем, това се виждаше много добре от западните партньори на режимите в арабския свят, но критиките бяха ако не нищожни, то минимални. Италия продаваше авиационно гориво на Сирия за нейните изтребители, буквално до миналата 2014 година.

Лесно е при това положение да излязат наяве „мръсните ризи“ и проблемите на обществото, които донякъде са продукт на лошото управление, корупцията и липсата на адекватни държавни решения, а именно: радикализъм, бедност, невежество. Опасно съчетание при липсата на план „за след това“, който да обслужва всички страни на терен. Защото едно е да се съберем в зара в някой хотел и да обсъждаме ефектите на „Арабската пролет“ върху Близкия изток, Европейския съюз и Средиземноморието, а съвсем друго да приложим тези думи на терен.

В Сирия и Либия виждаме, че местната социална структура, врящото „под капака“ напрежение и недоволство, събирало се през последните 40 години, определят ситуацията на терен: съществуват множество милиции, всяка от тях, контролираща отделна територия – понякога дори само квартал или махала – с различни визии за това, което ни „чака в бъдеще“.

Изписвам "Арабска пролет" с кавички, тъй като това продължава да бъде най-вече журналистически термин. За хората, които съм срещал в Ливан, Сирия и Ирак, както и с онези, с които съм говорил от Либия, Египет и Йемен, това определение е чуждо. За тях тези бунтове са описвани само с няколко думи – война, бунт, въстание.

Трудно е, седнали в столовете си пред екраните, да видим какво се случва в реалност, но нещата изглеждат малко по-различно за местните хора. За мнозина дебатите за външна намеса, конспирации, геополитическо влияние, Виенски процес, преговори, са само академични и журналистически квалификации. Сирийците, например, имат определени искания, които продължават да не бъдат обсъждани на мирните преговори: спиране на въздушните удари, вдигане на блокадите и освобождаване на затворниците. Въпреки че блокадите са причина за гладуването на стотици хиляди, въздушните удари да са главна причина за смъртност сред цивилното население, а затворниците да са над 100 000, тези три точки продължават да бъдат подминавани. А без тях мирните преговори са безсмислени.

Ако е вярно, че датите предизвикват у човек сантименталност и равносметка, то тогава 17 декември има какво да ни каже. Точно пет години по-късно малко хора си спомнят, че на 17 декември в тунизийския град Сиди Бузид се самозапали 26-годишният Мохамад Буазизи, предизвикал с това масови протести в Тунис, а те – предизвикаха бунтовете в Либия на 17 февруари 2011, демонстрациите в Египет на 25 януари 2011, протестите в Сирия на 15 март 2011. И макар навсякъде отговорът на властите да е един и същи – репресивен и ударен – днес е трудно да се сетим „как започна всичко“.

Не искам да влизам в ролята на пророк – в Близкия изток бизнесът с пророчества е силен и има своите хилядолетни традиции, а конкуренцията е голяма. От гледна точка на историята, политологията и социологията, днешните трусове в арабския свят са закономерни и дори закъснели. Дали пет години по-късно можем да кажем, че протестите са се провалили? Колкото и еретично да прозвучи, но не – не се провалиха. Демонстрациите постигнаха своята първа цел – свалянето на отделните авторитарни лидери. Беше направена стъпката, но краката на гражданското общество в арабския свят бяха вързани и осакатени още с прохождането. И все пак тялото е живо.

Макар днес да ни се струва, че новото статукво ще е на върлуващи ислямистки банди из картата на арабските страни, прекалено е рано да говорим за онова, което може да се случи след година. През декември 2010 г. никой не беше очаквал онова, което се случи и още повече – онова, което последва. Ужасяващата „Ислямска държава“ вече губи територии в Сирия и Ирак, бойците, отиващи в Близкия изток намаляват, в Либия се подписа мирно споразумение, Йемен е проблемен още, но и там дипломацията вероятно ще победи. Нека скептиците и песимистите да замълчат засега – нека видим.

Ако теглим чертата към този момент, можем да кажем, че от гледна точка на историята тези демонстрации не са провал. От гледна точка на международната политика и системата на международните отношения, обаче, те са пълен крах.