Музикални леген(д)и

Преди няколко месеца във Варна, на една чудна колона за афиши, видях, че в града ще свирят „Легендите“. Стоя и гледам на плаката кои са легендите. Половината от тях не мога да се сетя от коя група са.

Разпознах обаче Данчо Ключето, по-известен с това, че дъщеря му не може да пее. И Любо, който, въпреки че упорито отказва да признае, е Любо отТе. И „отТе“ е неговата фамилия, а Киров е несполучлив псевдоним, досущ като моя.

Стоя, гледам плаката и се чудя за легендарния им статус. Сред тях е китаристът от Д2, който, помня преди време, рязко стана родом от L.A., пусна брада и си посади татуировки. Не му помня името, но той пък винаги ще страда от това, че след напускането на Дичо, никой, никога повече не запомни тяхна песен, подобно на яда на Любо, че на улицата не му искат автографи.

След легендите е и Стенли, най-известен с това, че е изпял наистина легендарния текст на Ина Григорова към песента “Обсебен“. Седя пред плаката и се задъхвам от легендарност.

Днес отново ги забелязах, че съществуват. Бях забравил за „Легендите“, вероятно механизъм на мозъка да се изчиства от травмиращи спомени. Фейсбук ми каза, че този месец в един софийски нощен клуб ще има два легендарни концерта, след епичната нова година с БТР, които, учудващо, не попадат в легендарната формация. Както и да е, здраве и живот, няма да присъствам, та спирам с мрънкането.

ОК, последно. Ако се съберат Мик Джагър, Ози Озбърн и Елтън Джон; ако възкръсне и Фреди Меркюри, и решат да направят сборна формация, имат право, та дори и задължение да се кръстят „Легендите“.

Нашите легенди, дори и Кирил Маричков и Кичка Бодурова да вкарат в състава, имат моралното право да се кръстят максимум “Легените“. И да свирят на погребения на хора, които цялото общество мрази, за да не почиват в мир.

Край, нахейтих се за днес.