X
 
 

Пожълтелите страници (Скандалът с Паисий и неговото време)

Още от автора

За пореден път нацията се разтърси от скандала за името на един определен исторически период и за мястото на едни определени литературни произведения в учебната програма. Това представление вече толкова пъти беше поставяно на българска сцена, че публиката би трябвало да се е отегчила до смърт, но не. Все пак той поставя някои интересни проблеми и самото им формулиране в общественото говорене вече ще отговори на въпроса „що е то българщина и има ли то почва у нас?“. По темата се изговори и изписа всеки, който имаше нещо, макар и малко, общо с историята и образованието. От принципна гледна точка това трябва само да радва – че нацията толкова присърце взима собственото си минало и е склонно да говори за него.

В същото време целият шум удави малкото гласове, които са запознати с историята, с инструментите, които тя използва. И така глас, т.е. връх в дебата взеха тези, които, по Вазовия израз, се смятат „за вещи в българската история, с която са се запознали само чрез песента Поискал гордий Никифор“. Всъщност да се каже, че е имало „надвикване“ би било неточно. По същество разговорът водеше в една посока – че промяна е неуместна – но беше изговорен по два начина, на две скорости, което създаде лъжливото впечатление, че едните са патриоти, а другите са, например, предатели.

Причините, по които се отгледа грижливо и спусна „отгоре“ този дебат ще бъдат разгледани в следващия текст, по същество продължение на този. Тук обаче авторът в мое лице ще си позволя малко отстрани, малко може би отвисоко, да разгледам докоснатите национални светини и да си помислим не им ли правим мечешка услуга.

Вероятно малцина си спомнят, а това е достатъчна диагноза за едно хапче гинко-билоба, че този скандал имаше предистория – близо месец-месец и половина преди „януарските събития“ в МОН се появи новината, че рождената дата на българската държава ще бъде изстреляна някъде назад във времето, в средата на II в. сл.Хр. на практика без сериозна аргументация. Спомена се бегло „Именник на българските ханове“, но простете, Авитохол съгласно него е живял 300 години, което е завидно постижение само по себе си. Все едно, успехите на древнобългарското здравеопазване малко ни вълнуват, интересно беше, че това предложение – подигравка с историята – не събуди онзи обществен резонанс, който се очакваше. И това се случи по елементарната причина, че ласкаеше националното самочувствие – все пак, това са 5000, простете грешката, 500 години разлика от сегашната официална дата. Наистина, всичко, което знаем за „българската държава“ тези 500 години може да се събере с огромни усилия на две страници текст без картинките и лиричните отклонения. Така душата на средностатистическия потребител на историята, която охотно се присмива на абсурдите, идващи от Македонската академия на науките и изкуството, сама няма нищо против да възприеме същите тия абсурди, та горната „грешка на езика“ след няколко години да се окаже съвсем вярна.

И така, състаряването на скъпото ни Отечество някак си се поумълча, всичко сякаш позатихна, но духовете вече бяха подготвени за песен, стара колкото Промяната – на историята посегнаха! Това деяние беше извършено толкова пошло, толкова недодялано, че виковете и от двете страни еднакво звучаха като бойния вик на Данчо Хаирсъзина „Дръжте, той княза попържа!“. Обикновено колкото по-нелепо се извърши една такава подмяна, толкова по-лесно се вдига шум около нея и тя постига целта си. Но все пак интересно е, на какво се възмути българският читател?

Защото от повечето викове в това второ действие на драмата (след бързородената ни държава) бяха обвеяни около името на Паисий, когото беше заплашено да махнат от учебната ни програма или дори, пак кощунство, да го преместят от шести в девети клас. И тук започва скучното…

Защото за мнозинството, което пише, струва си да отбележим, от Паисий средният ученик знае само чудесния портрет на Кою Денчев, думите „Поради что се срамиш...“, заглавието „История славянобългарска“ и някакви там възхвални слова, втълпени грижливо от учителя. Това заглавие, изведнъж, се оказаха готови с гърди да бранят всички абсолютно без изключение, което показва нещо важно за задачата – че Паисий е, бил е и ще бъде лош историк в смисъл на учен. И гениален политик. И отбелязвам това не за да бъде обиждан, пази Боже, един свят човек, а за да бъде оценено по достойнство неговото величие. Защото „История славянобългарска“ ненапразно се преподава в часовете по литература, но за съжаление там нищо не се говори за времето на Паисий и в крехкия детски ум се отпечатва образа на един интелектуален великан, получил просветление почти свише и написал такива неща, над които всеки историк днес би се изсмял, ако не знаеше чии са и какви са. Защото Паисий е съчетавал различни източници, до които е достигнал, на места може би дори си е измислял. Паисий не е писал история – той е писал призив към „несрамуване“, който да докаже, че българите имат право на съществуване и че това право, по силата на старината, е по-силно от правото на другите народи, в тоя ред на мисли, Паисий е написал програма на Възраждането, заедно с просветата му, църковната му и политическа независимост.

Защото времето на Паисий, това е време, когато на Балканския полуостров всеки се бори срещу всеки и не се стеснява да напише всичко, което би вдъхнало патриотична гордост и би накарало поне още едно село, поне още един край да прегърне „правилната“ народност – това прави хърватският писател Людевит Гай, когато пише за произхода на хърватите от древните илири, това прави Раковски, когато чудодейно свързва българския език и санскрит, това прави и Адамантиос Кораис, когато възкресява ст­­­­­арогръцкия език в т.нар. „пречистен“ език (катаревуса). И наистина, времето на Възраждането е борба за душите, по-жестока и от тази на религиите – спомнете си Вазовите „Чичовци“ и как поп Ставри „мрази патриката“, т.е. цариградския патриарх. В това време всички средства са позволени и ако украсяваме предците си с лъскаво-фалшив ореол, не трябва ли повече да ни е срам, отколкото ако признаем, че са лъгали, само и само нас да ни има? Или си мислим, че можем да приспим собствената си отговорност пред тях с няколко слова на неискрена благодарност и като се направим малко на обидени, ако някой понечи да спомене името им.

Така, веднъж придобили представа за времето, в което живее Паисий, можем да си позволим лукса да го четем. Защото да се чете с разбиране Паисий и да се оценява величавото дело, което той е извършил, е наистина разкош – тогава то се прави от човек, който оценява. Ако става обратното, ако на едно дете му се набиват в главата само тия няколко думи, резултатът е, в най-добрия случай игнориране, в най-лошия – „Булгар, булгар!“, лесен за манипулиране, както това се случи на нацията в последната седмица.

А защо е станало така, защо Паисий е залегнал в най-ранното възможно обучение и то именно с тези си думи, едва ли трябва да се обяснява. След Обединението на Италия италианският депутат Масимо Тапарели, маркиз д’Азелио, произнася тази фраза, която чудесно приляга на нашия с вас случай „Направихме Италия. Сега да направим италианците!“. Младата българска държава мисли по абсолютно същия начин – че се нуждае от нова, силна, сплотена българска нация, която успешно да извърши националното обединение. Създават се първите общонародни учебни програми, общи национални празници, общ култ към героите – нацията в този момент няма нужда от факти, нацията има нужда от войници и от Отечество, за което те да умрат. В това Паисий заема основополагащо, съвсем справедливо, място, защото той е първият, който е призовал към гордост от България и е посочил защо трябва да сме горди с нея.

Абсолютно същото се отнася и за проблема с турското робство, който се повява периодично – не робството като такова е проблемът. Имало е робство – покупко-продажба на безправни човешки същества. Имало е иго или владичество – липса на българска държавност, заменена от османска. Имало е присъствие – разбира се, турци, юруци, гагаузи, черкези, татари, населявали и дори до днес населяващи българските земи. Имало е и съжителство – хората са работили заедно, празнували заедно, избивали са се взаимно, заедно са се оплаквали от произвола на властта и често заедно са разбойничествали по пътищата. За всичко това има съхранени предостатъчно документи. Турско или османско – османско, доколкото самата държава се е наричала Devlet-i Aliyye-i Osmâniyye, Османска империя, и турско, доколкото целият останал свят е виждал в тази държава преди всичко „Турчина“. Както виждаме, няма едно Понятие за този период – зависи кой говори, за кога говори и за какво говори. В този случай читателят може да си прави изводи за говорителя, но не и като манастирският ключар от „Името на розата“ да крещи наляво и надясно „Покаятелствувайте се!“.

Колкото кратко, толкова и грубо, това очертание няма за цел да бъде нито критика над Паисий, нито другарски съд над тия, които скочиха в негова защита, но едно бегло замисляне каква би могла да е българската мисъл, за да не „срамуваме да се наречем българи“ и вероятно да не сме съвсем същите простодушни орачи и копачи, каквито ни е заварила „История славянобългарска“.