Жълтинистика и битова прокуратура

Обществото ни е претъпкано от хора, заемащи важни управленски постове, често несъответстващи нито на квалификациите им, нито на качествата им, нито на съвестта им. Само на амбициите им за власт и ковчежничество. Но възмущението от този факт почти винаги се изчерпва с рутинни фрази като: "Ами, да, то тука е така“; „Вна сичко е с връзки“; „Кой как се урèди" и други подобни. А този факт е съкрушителен за цялата система и индиректно рефлектира върху всеки един човек, живеещ или пребиваващ в страната.

Toлкова сме свикнали с шаблона „Тука е така“, че значителна част от обществото ни, както изглежда през последните дни, е много по-склонна да се възмути от това, че един психиатър и настоящ писател (талантлив или не) бил имал "твърде високо мнение за себе си". И търсейки пoпулярност, занимавал обществото с личните си проблеми, какъвто е неговият алкохолизъм.

Един обикновен писател ожесточава колектива чувствително повече, отколкото дебелооките наглеци. Ето този парадокс не го разбирам.

Манията за публичност я има у почти всеки човек. Днес много хора търсят известност, използвайки различни способи, най-често чрез телевизията и социалните мрежи: коментирайки обществени теми, споделяйки информация от личния си живот или просто тролвайки. Някои професии и хобита, каквото може да бъде писателството, също са обвързани с популярността.

Ако търсенето на популярност е порок, то той е повсеместен в нашето съвремие. И в конкретния случай няма нищо общо с алкохолната зависимост.

Алкохолизмът е заболяване като всяко друго. Ако журналисти искат да излъчат по телевизията интервю с човек, който страда от стомашна язва, едва ли биха го уловили в момент, в който човекът се превива от болка. Същото неписано правило би трябвало да се има предвид и когато им хрумне, че би било рейтингово да излъчат интервю с пиян човек в национален ефир. (Нещо, което дори и в скандалното жълто предаване „Сигнално жълто“ не се е случвало).

Маргинализирането някому от страна на медиите и иронизирането му в рамките на обществото едва ли би му помогнало. По-скоро би му навредило. А и никому не е нужно.

Вместо да иронизираме един обикновен човек, който се прехранва чрез писане на книги (качествени или не), по-добре да хабим енергията си, правейки го с едни други хора. Защото писателят може да ни стане безразличен във всеки един момент, стига да го решим. Докато другите, заради наглостта и алчността на които страда цялото ни общество, няма как да ни бъдат безразлични.

Всеки един човек заслужава уважението на околните, просто защото е човек, независимо от неговите характеристи: умен или красив; нарцистичен или е скромен; трезвен или опиянен...

Това е въпрос на възпитание.

Доброто възпитание, каквото почти всеки представител на българското общество претендира, че притежава, би трябвало да включва и отношението ни към околните, особено когато се намират в ситуация, която ни се струва нелепа. И независимо от това дали са се озовали в нея сами, или са били въвлечени.

Лошото възпитание, често проявяващо се в липса на уважение, което пък нерядко прераства в пренебрежително и грубо отношение към другите, е основният бич на обществото ни.

Уви, изглежда, че не сме чак толкова добре възпитани, колкото масово претендираме, че сме.