X
 
 

Този човек ще оправи България – за Слави, мутрите от 90-те и още някого

Още от автора

През изминалата седмица забелязах в социалните мрежи усилено да циркулира снимка на Слави Трифонов и познатите лица от екипа му, обрамчена със следния удебелен текст – „Този човек ще оправи България“. В същия времеви отрязък ми направи впечатление и широкото разпространение и споделяне на архивна фотография от 1994г. на братята Васил и Георги Илиеви, от сватбата на втория, придружена с носталгични, изпълнени с чувства слова относно ненавременната им и печална кончина. Докато емоционалният израз на подкрепа към телевизионния водещ е лесно обясним със скорошната му инициатива за национален референдум, която, за добро или зло, се ползва с изненадващо обществено одобрение, то любвеобилният порив към емблематичните фигури за сенчестия бизнес у нас от времето, когато още беше на слънце, на пръв поглед наистина предизвиква недоумение. След кратко търсене попаднах на цели няколко групи и фен страници с хиляди членове, обединени от идеята да изкажат прискърбието, обичта и желанието си братята Илиеви да бяха днес сред нас, защото били нужни на България. Запитах се какво е общото между сляпата вяра в човека, който от години насам усмихва мнозина от екрана на националната телевизия, и нелогичната скръб по лица с криминално минало, а отговорът не закъсня.

Българското общество от години насам, двадесет и шест, ако трябва да бъдем точни, изпитва остър дефицит и крещяща нужда от положителни модели на поведение. Десетилетната невъзможност тази необходимост да бъде задоволена води до това тя да се разсрастне до мащабите на потребност от супер герои, митологични образи, с които да се отъждествяваме, дори месии, за да дойдат и да спасят деня и на отявлените атеисти. Разбира се, с едно щракване на пръсти. От конституционно закрепена „социалистическа държава на трудещите се от града и селото начело с работническата класа“ с регламентирана ръководна роля на БКП, България за една нощ се превръща в страна на неограничените възможности, които, обаче, се очаква да бъдат постигнати с ограничени до критичния минимум средства, без идейна и практическа подготовка на обществото, без стабилни международни партньорства, а, както печално се оказва, и без подходящите лидери. Българският народ попада в ролята на сираче, което иска да стане велик човек като баща си, но всъщност забравя, че си няма баща. И започва да сменя своите приемни родители. Позорният за биографията на коя да е правова държава Чл.1 от Живковската конституция може да е незабавно заличен с вота на Великото народно събрание, но граденият с декади манталитет да се марширува пред портрета на онзи, който към момента ужким оправя България не е мъртъв и до днес, защото няма как да си отиде незабавно. Ето това не е забавно.

Търсенето на жизнено необходимия бащин образ у нас напълно съответства на природните закони, на най-първичната и близка форма на идентификация с алфа мъжкаря. Правото на силата се ползва с приоритет пред силата на правото. И всеки един от обществените избраници има своя отличителна черта, своя супер сила, която поражда магнетично електорално привличане, приспива съмненията и дава ход на въображението да допълни образа с тези имагинерни характеристики, които ще го успокоят, че изборът му е правилен. Достатъчно е само да си припомним някои от най-героизираните лица от политическата сцена у нас, които закономерно се превръщат в нейни тежки разочарования. Високият, гръмогласен и непримирим Костов, стоящ сред гневна и гладна маса от протестиращи в апогея на Виденовата зима и крещящ неизпълними обещания по високоговорител. Симеон Сакскобурготски, който може и да не беше много алфа, но пък за сметка на това дойде със синя кръв, магическа формула за 800 дни и ностагличния далечен спомен за „онези“, дето бяха преди „тези“, заради които сме на тоя хал. Хулганският чар в образа на Борисов, който според някои може да бори мафията, защото, нали, се познават, а и излъчва решителност и смелост, макари и на практика реално съпоставими с тези на лъва във „Вълшебникът от Оз“. Не се мина и без откровени недоразумения, размахали пръст танцуващи гордо на ръба на нацизма своя етилов танц; и разцъфтели в лимонов цвят мошеници, които слизат със скъп часовник от лъскави джипове и имитират дързост чрез нагло държание. Изобщо, ако можеше да ни види да гласуваме, Фройд просто би кимал и би се усмихвал многозначително. Без да навлизам в общоизвестни подробности, мога само да твърдя, че никой от горепосочените не оправда огромния заряд от вяра, който е бил, а отчасти и продължава да бъде влаган в него. Големите надежди на обществото всеки път завършват далеч по-минорно от едноименния Дикенсов роман.

В следствие, моделът „месия“ бива изместен от концепцията за „най-малкото зло“, а доверието все повече се отдръпва от политиката. Поне от политиката на политиците. Макар наивно и както винаги прибързано, всъщност не е особено учудващо защо в момента Слави Трифонов е възприеман като човека, който ще оправи България, от редица хора. Хора, очевидно забравили, че шоуменът е подкрепял не един от партийните лидери, изброени по-горе в зората на политическата му кариера, и автоматично е оттегял тази своя подкрепа при първия знак, че корабът отново потъва. В крайна сметка телевизионният водещ се ориентира към най-правилната ПР стратегия да бъде в постоянна опозиция.

С днешна дата Слави е лице на общественото недоволство. Повече алфа от политиците, повече нагъл от политиците, той се отличава от тях и по още нещо – в продължение на години, докато хората се борят с безработицата, търпят престъпността, чукат на вратите на бюрокрацията, палят свещи пред Здравната каса, и съответно сочат отново и отново днешния спасител и утрешния виновен за своето затруднено положение, един човек всяка вечер ги разсмива преди лягане. Човекът, който им напомня да се гордеят с народа си и ги призовава да вярват, че заедно могат да променят нещо, макар да не са наясно нито какво, а още по-малко как. Човекът, който все още не ги е разочаровал. Наблягам на „все още“.

Възкресяването и идеализирането на лица от кръга на мафията в моменти на обществена несигурност, също има свое логично обяснение, а и далеч не е типично само за българите. Ал Капоне или Джон Дилинджър са само първосигнални примери за проявленията на епичния герой Робин Худ в реалностите на нечие колективно съзнание. Факторът, който за обикновения човек отличава мутрите 90-те от корумпираните политици, е този, че първите не се стараят да изглеждат по-чисти от светената вода, а на обикновения човек му е омръзнало да го лъжат. Мутрите заобикалят същата тази система, от която се чувства ограбен и унизен. И не на последно място, те съчетават власт, кураж и благосъстояние – трите стълба на желаната и трудно постижима сила за един средно образован човек от средната и под нея класа, която би му осигурила истинка независимост и свобода според критериите му. И затова прегрешенията им, като например ефективната присъда на Георги Илиев за съучастие в групово изнасилване, извършено от няколко лица, биват пренебрегвани или опрощавани. Едновременно затова и защото едновремешните гангстери вече не са сред нас и няма как занапред да разочароват някого. Мъртвият не ни е вече враг, а показните убийства увенчават лицето на покойния с романтичен ореол, какъвто никоя ПР агенция не би съумяла да изгради. (Между другото съществува твърдение, че в деня, когато е застрелян, Васил Илиев пътува за обедна среща не с кого да е, а именно със Слави Трифонов.) Много пари и свистене на куршуми. И свобода, и смърт юнашка. Какво повече е нужно на родолюбеца?

Ами как какво. Да проумее, че гражданинът сам определя народните си представители и обществото само избира героите си, търпейки последиците на всеки избор. Да търси обективната истина, вместо да се доверява на непроверени информационни източници и на лица, които изглеждат бляскаво и обещават бляскави илюзии. Да опознае грешките и поуките на вчерашната история, преди с лека ръка да ги прехвърли в утрешната. Да поема лична отговорност, преди удобно да се размие в колективната. Да влага повече емпатия и здрав разум, за сметка на емоция и носталгия. Да търси моделите на поведение от плът и кръв около себе си, а не в режисираните лица от екрана. Да бъде модел на поведение.

Апелирам, загасете за малко телевизора, затворете лаптопа, изправете се, отидете до най-близкото огледало и вижте кой ви наблюдава оттам. Този човек ще оправи България. Но само ако опита.