Между палките

Преди време съседът ме заплашваше с пистолет. Опря ми го в главата за нищо, заради дребна дрязга, свързана с шум, който дори не идваше от мен. Викнах полиция и те ми казаха, че нищо не могат да направят, 'щото вратата на входа му е  заключена. Па, по-преди ни обраха вкъщи. Не съм особено богат, но си бяха намерили, колкото да му светнат на тоя в заложната къща очичките. Викнах полиция. Дойдоха и почнаха да цапат къщата с нек'ва чернилка, бърсаха с четчици, в опит да открият отпечатъци, като по филмите. След час мотаене вкъщи, казаха, че в къщата имало прекалено много отпечатъци и нямало как да открият кои са на извършителите (аре, бе!)... Изпратих ги с псувни наум.

А пък веднъж, на връх Великден ме биха амфетаминови наркомани, изпъплили от детските дискотеки в подлеза на НДК. Оказа се, че съм им приличал на някъв скейтър, който ги е бил с дъската миналата седмица и решили да ми го върнат тъпкано. Дойде полиция, прибра ни всичките. Едно друго момче, същия ден, малко преди мен, същите го бяха спукали от бой. Изглеждаше като Мишлен в главата, но не така усмихнат. Аз се разминах с героично черно око. След няколко дни ме извика следовател в районното. В стаята, заедно с  майката на шестнайсет годишния ми бияч ме уговаряха да не съдя момчето, че щял да му се съсипе живота, а и така или иначе не съм можел нищо да постигна, 'щото е на 16. Стана ми тъпо. Дадоха ми едни пари, които цял живот ще ме е срам, че взех.

А веднъж полицаи ми бъркаха в гащите в градината на НДК, както и в тия на приятелката ми, заради подозрения,  че пренасяме нещо... в гащите си, толкова им е въображението. А, като ме хванаха на петнайсет години, на първия учебен ден, мен и една друга моя приятелка да пушим джойнт на една катерушка в Надежда, дойдоха 7 полицаи, с две коли. Една жена с огромна пинцета напъха джойнта в пощенски плик,  докато старшината ни псуваше и ни говореше к'ви сме наркомани, пожелаваше ни да изгнием, пък даже и без да сме се съмнявали ни уверяваше, че ще ни запомни - мен и моята петнайсетгодишна, уплашена приятелка.

Та, след скромния ми опит, който споделих на парчета с вас, имам един съвет към всички, които се сблъскват  по неволя с озверели селяндури и абсолютно непотребните ни блюстители на реда (с всичките прилики помежду им) - стойте с наведена глава, не гъквайте, може да стане много по-страшно. Освен да ви бият и оберат, може и да ви... А ако вече са ви го сторили без ваше желание, честито, вие сте свободни. Вие сте Натали Портман от V for Vendetta и сте на прав път.

Унижението е нищо и никаква човешка емоция, която така или иначе преглъщаме всяка вечер, докато гледаме новините, запътени към урните да гласуваме или като си пъхаме картата в банкомата, за да си изтеглим стотинките. Не си струва, отгоре на това да си рискуваме и живота, в опит да наподобим малко повече човеци и да се отдалечим от маймуните, не си струва. Trust me, боят изгражда, изнасилванията, както и полицейския произвол  обогатяват животчетата ни с цялата гама на отчаянието и липсата на надежда.

Ние сме безгласните, които не носим палки и пистолети в себе си, топчето в този извратен пинг-понг мач между полицаите и другите олигофрени с палки и пистолети и по *бати жалкия начин, зависим от тяхната липсваща милост  и разум.

Не е луд, който яде баницата, баницата е луда.