Народни будители празнуват Хелоуин
793
Още от автора
(Разказ)
Махалото на часовника в малката стаичка без прозорци отбеляза поредния час в този ден на всеобща веселба. Бе време Паисий, като тартор на групата, да я поведе към изпълнението на празничните ритуали. Днес България празнуваше Хелоуин. Тиквеници с разнообразни костюми се разхождаха навсякъде с двулитровка в ръка, напудрен нос и коз в джоба. Парковете още от ранна сутрин ехтяха от силния рок, излизащ от китарите на различни любители. При момчетата преобладаваха костюмите на цар Киро и цар Плъх. Момичетата залагаха най-вече на Мерилин Монро и Николета Лозанова. Старата и развратна уличница, наречена Български Преход, продължаваше със съвкупленията. А с тях се променяха и българските традиции. Паисий излезе на улицата заедно със своята тайфа. В нея фигурираха някакви странни интелектуални и духовни бродяги, отчуждили се от своите сънародници и решили да се обединят на база собствената си самота и нищожност. Редом до Паисий крачеха Софроний, Макариополски и Славейков. Престъпната тайфа обаче искаше да се опита да се впише в обстановката, отбелязвайки Хелоуин като всички останали българи. Пък и не й оставаше нищо друго – вече всички български и източноправославни празници не се отбелязвах у нас, а на Паисий и компания им бе писнало да живеят маргинализирани в някаква малка стаичка, наподобяваща едновремешните възрожденски килии. Просто искаха да се опитат да се интегрират, тъй както ромите го направиха в нашето мило отечество, спазвайки правилата на играта, съобразявайки се с обществената нормалност. Пък и това бе шанс да направят важните, необходимите за нацията неща. Поне според тях. Напълниха торбите с лакомства, като между тях сложиха и по някоя друга книга. Да, лудостта не можеше да стане напълно нормална, въпреки всички обстоятелства. Бандюгите тръгнаха да чукат по вратите на сънародниците си, готови да зададат въпроса на времето : „Пакост или лакомство?” Същият този въпрос бе станал общонационален – по него имаше широк обществен дебат и постигнат определен обществен консенсус по отговора. Българите периодично през последните двадесет и шест години за кратко си помисляха, че е по-полезно да напакостят на властта и собственото си духовно робство със гражданска взаимопомощ, непредвидими реакции и неочаквани мисловни модели, но в последствие разбираха, че не са готови за нещо подобно. И избираха лакомствата, захаросани с постоянни оправдания, защото така беше по-лесно. Все пак българите знаеха, че Бай Ганьо обича да ходи на гости у Иречека. И да сърба здраво супата. Паисий и неговите другари бяха облечени с един и същи костюм – черно дълго монашеско расо. Странен и смешен избор на фона на авангардните тенденции в облеклата през последните години. Компанията бе решила да чука на колкото се може повече врати. Засега навсякъде им затръшваха вратата, защото набързо разпознаваха криминално проявените им мутри. В един момент тези окаяни люде изгубиха всякаква надежда, че могат да се интегрират, че могат да попразнуват като българите и заедно с тях, че могат поне да се опитат да хвърлят в пространството някакви смислени послания. Защото самотата и общественото неразбиране на моменти ги сломяваха. Всички българи успяха да се интегрират сред циганите у нас през всичките тези години, но тази шепа разбойници като че ли нямаше шанс за никаква интеграция сред българските малцинствени групи. И докато Славейков, чийто ред бе дошъл, чукаше на последната врата в България, всички останали вече си мислеха за малката тясна стаичка без прозорци. Вратата обаче се отвори доста бързо и на нея застана един грамаден човек, същински великан. Това бе българският Голиат. Но той внезапно се разкрещя: -Аааа, значи вие сте онея престъпници, дето сте обявени за национално издирване! Ха, мамицата ви мръсна! Книга ще ми предлагат! Вие знаете ли кой съм аз, бе? Пред вас стои Пеев Деляновски – аз съм организатор и лидер на протестите срещу вас и срещу такива като вас, които нарушават нашата Конституция и вършат престъпления! Или вие не знаете за това всеобщо недоволство? Нямате ли фейсбук там където се криете бе, тъпаци? В тея протести участват всички българи и накрая ще има пълна и безкомпромисна лустрация на всички разбойници като вас! И пълна промяна за България! Книга ще ми предлагат! Аз си имам българско знаме, вместо книга, което развявам на протестите! Такива като вас създадоха българската мафия и олигархия, но ние няма да ви търпим повече! Я ми елате тука! Пеев тръгна да гони разбягалата се Паисиева компания с бясна скорост, като човек, който наскоро е преживял истински катарзис. Престъпниците бяха в опасност, но успяха да се изтръгнат от лапите на българския Голиат. Докато той викне полиция, разбойниците вече бяха в своето скривалище. В малката стаичка без прозорци, без светлина и без надежда. И всички те усещаха, че това бе последният им шанс да излязат от покрайнините на обществения живот и да се опитат да вършат важните неща според тях – неща, които обществената нормалност третираше като престъпления. А и вече разбраха, че ги издирват из цялата страна и че има масови протести срещу тях. Примириха се със съдбата си. Махалото на часовника в малката стаичка без прозорци удари полунощ.
Махалото на часовника в малката стаичка без прозорци отбеляза поредния час в този ден на всеобща веселба. Бе време Паисий, като тартор на групата, да я поведе към изпълнението на празничните ритуали. Днес България празнуваше Хелоуин. Тиквеници с разнообразни костюми се разхождаха навсякъде с двулитровка в ръка, напудрен нос и коз в джоба. Парковете още от ранна сутрин ехтяха от силния рок, излизащ от китарите на различни любители. При момчетата преобладаваха костюмите на цар Киро и цар Плъх. Момичетата залагаха най-вече на Мерилин Монро и Николета Лозанова. Старата и развратна уличница, наречена Български Преход, продължаваше със съвкупленията. А с тях се променяха и българските традиции. Паисий излезе на улицата заедно със своята тайфа. В нея фигурираха някакви странни интелектуални и духовни бродяги, отчуждили се от своите сънародници и решили да се обединят на база собствената си самота и нищожност. Редом до Паисий крачеха Софроний, Макариополски и Славейков. Престъпната тайфа обаче искаше да се опита да се впише в обстановката, отбелязвайки Хелоуин като всички останали българи. Пък и не й оставаше нищо друго – вече всички български и източноправославни празници не се отбелязвах у нас, а на Паисий и компания им бе писнало да живеят маргинализирани в някаква малка стаичка, наподобяваща едновремешните възрожденски килии. Просто искаха да се опитат да се интегрират, тъй както ромите го направиха в нашето мило отечество, спазвайки правилата на играта, съобразявайки се с обществената нормалност. Пък и това бе шанс да направят важните, необходимите за нацията неща. Поне според тях. Напълниха торбите с лакомства, като между тях сложиха и по някоя друга книга. Да, лудостта не можеше да стане напълно нормална, въпреки всички обстоятелства. Бандюгите тръгнаха да чукат по вратите на сънародниците си, готови да зададат въпроса на времето : „Пакост или лакомство?” Същият този въпрос бе станал общонационален – по него имаше широк обществен дебат и постигнат определен обществен консенсус по отговора. Българите периодично през последните двадесет и шест години за кратко си помисляха, че е по-полезно да напакостят на властта и собственото си духовно робство със гражданска взаимопомощ, непредвидими реакции и неочаквани мисловни модели, но в последствие разбираха, че не са готови за нещо подобно. И избираха лакомствата, захаросани с постоянни оправдания, защото така беше по-лесно. Все пак българите знаеха, че Бай Ганьо обича да ходи на гости у Иречека. И да сърба здраво супата. Паисий и неговите другари бяха облечени с един и същи костюм – черно дълго монашеско расо. Странен и смешен избор на фона на авангардните тенденции в облеклата през последните години. Компанията бе решила да чука на колкото се може повече врати. Засега навсякъде им затръшваха вратата, защото набързо разпознаваха криминално проявените им мутри. В един момент тези окаяни люде изгубиха всякаква надежда, че могат да се интегрират, че могат да попразнуват като българите и заедно с тях, че могат поне да се опитат да хвърлят в пространството някакви смислени послания. Защото самотата и общественото неразбиране на моменти ги сломяваха. Всички българи успяха да се интегрират сред циганите у нас през всичките тези години, но тази шепа разбойници като че ли нямаше шанс за никаква интеграция сред българските малцинствени групи. И докато Славейков, чийто ред бе дошъл, чукаше на последната врата в България, всички останали вече си мислеха за малката тясна стаичка без прозорци. Вратата обаче се отвори доста бързо и на нея застана един грамаден човек, същински великан. Това бе българският Голиат. Но той внезапно се разкрещя: -Аааа, значи вие сте онея престъпници, дето сте обявени за национално издирване! Ха, мамицата ви мръсна! Книга ще ми предлагат! Вие знаете ли кой съм аз, бе? Пред вас стои Пеев Деляновски – аз съм организатор и лидер на протестите срещу вас и срещу такива като вас, които нарушават нашата Конституция и вършат престъпления! Или вие не знаете за това всеобщо недоволство? Нямате ли фейсбук там където се криете бе, тъпаци? В тея протести участват всички българи и накрая ще има пълна и безкомпромисна лустрация на всички разбойници като вас! И пълна промяна за България! Книга ще ми предлагат! Аз си имам българско знаме, вместо книга, което развявам на протестите! Такива като вас създадоха българската мафия и олигархия, но ние няма да ви търпим повече! Я ми елате тука! Пеев тръгна да гони разбягалата се Паисиева компания с бясна скорост, като човек, който наскоро е преживял истински катарзис. Престъпниците бяха в опасност, но успяха да се изтръгнат от лапите на българския Голиат. Докато той викне полиция, разбойниците вече бяха в своето скривалище. В малката стаичка без прозорци, без светлина и без надежда. И всички те усещаха, че това бе последният им шанс да излязат от покрайнините на обществения живот и да се опитат да вършат важните неща според тях – неща, които обществената нормалност третираше като престъпления. А и вече разбраха, че ги издирват из цялата страна и че има масови протести срещу тях. Примириха се със съдбата си. Махалото на часовника в малката стаичка без прозорци удари полунощ.
коментара
