X
 
 

Завръщането на един воевода

Още от автора

                                        (Разказ)
 

   Зимата отдавна беше дошла. Селото спеше, завило се в пухкаво снежно одеяло, и създаваше стройното впечатление, че нищо в света не е в състояние да го алармира с идеята, че е време да приключва своя дълъг сън и да започва поредния напрегнат ден, осеян с неблагоприятна работа.

    Към осем часа сутринта обаче селото започваше да се разбужда и да се облича в премяната на ежедневната нормалност. Чорбаджии бързаха да отворят портите на своите домове, пълни с екзистенциална празнота, да изпият ободрителната чаша кафе на дипломатичността и алчността, и да почнат търговията. Обикновените селяни яздеха своите магаретата по улиците, но всъщност не отиваха на работа, а се прибираха от селските кръчми. Кръчми, в които нощните смени бяха тежки и изморителни, и магарета - яздещи криво-ляво, непознаващи чувството на умствена трезвеност и отлично познаващи чувството на патриотично опиянение, превърнало се тази сутрин в псевдопатриотичен махмурлук.

Децата бързаха към местното турско училище, проповядващо идеи за българско самосъзнание и чувство за самоопределеност, обагрени с едно силно развито любящо чувство към българската духовна съкровищница. Старците играеха вече табла и белот и мъдреха политиката в едно от местните кафенета. Младите не се виждаха. Голяма част от тукашните младежи прекарваха своето време в селския комплекс, който включваше кръчма, казино и хотел, и носеше звучното име „При Доган, Пеевски и Кой“.

    Това представляваше село К. в този ранен час на обикновен зимен ден. В последствие обаче се оказа, че този ден въобще нямаше да остане в графата „обикновеност и нормалност” и имаше основателни претенции за това абсолютно нарушение на селския догматичен порядък.

     По обед в село К. от Балкана пристигна една изключително интересна личност. Това беше един дрипльо, пребит от Живота, с окъсани дрехи и измъчено брадясало лице. Той веднага направи впечатление на местните жители – все пак една селска общност е малка, хората в нея са малко и най-логичното нещо е те да се познават и да могат да се разпознават и евентуално – да експулсират чужденците, ако се наложи. Та този просяк веднага се наби на очи. Чудеха се хората какво бе правил този човек по Балкана, какво, аджеба, е дирил той там в тези страшни и зловещи пространства? Такива уж бяха слуховете. Балканът отдавна не се разглеждаше като топос, натоварен с положителни конотации като сила, безсмъртие и свобода, а по-скоро като метафора на страха, тъмнината и робството. Да, и робството! Та кой луд щеше да тръгне да дири келепир по Балкана, при положение, че във вековно отработената социално-робска матрица намираше спокойствие и можеше  да се опиянява от етиловия алкохол на лъжите и заблудите? В това няма грам свобода, а само едно робско мислене! Както и да е!

   За дрипльото се носеха слухове, че вдигал чета из Балкана, биел се за някаква си свобода, унищожавал наред враговете си и възсъздавал справедливост. Но това бяха само слухове, въпреки че обичащият ни много Чърчил е казал, че 50% от слуховете по света са истина. Но ние се бяхме вече освободили от игото и то доста отдавна. Защо този луд дрипльо, явно оцелял след кървави битки, се луташе в тези пространства и не се опитваше да заживее като нормален човек, да махне дрипите, да се изкъпе, да се обръсне и да се облече в нормалност? Трудно можеха да си отговорят на тези въпроси жителите на село К.. А те не виждаха този дрипльо за първи път в своето село.

     В един момент вече селското любопитство избухна. Един младеж, тъкмо идващ от селския комплекс, се приближи до дрипльото и му каза:

- А, бе, старче, защо само обикаляш из нашето село с тези дрипи?

Верни ли са слуховете, че си бил четник у Балкана? Ама и да си бил, въстанието отдавна свърши, бре, ние сме вече свободни люде! Не видиш ли, всичко си имаме тука – комплексче, кръчми, кафенета, социален живот! Защо не заживееш и ти нормално? Нямаш ли някакви пари?

Семейство? Роднини? Айде, отпусни се малко и ела да те водя в селския комплекс! Там ще се изкъпеш в моята стая, ще те обръснем и хоп - ей го, станал си вече нормален човек! Хе-хе…

   Тъга, ненавист и отвращение се изписаха по лицето на дрипльото.

Той пламенно заяви:

- Моето момче, и да ти обясня няма да го разбереш, но аз все пак ще го направя, за да се почувствам по-добре…  Бях войвода по време на Априлското въстание – тогава все още правехме разлика между позор и слава. Мечтаех, бленувах за онова „Там“, в което среща си дават живота и смъртта, робството и свободата, пищящите куршуми и кървавите напивки…  Умрях с чест и достойнство, с надеждата да остана в народната свят. Но да не ти обяснявам, надали ще ме разбереш…

      Ботев се обърна рязко и тръгна към Балкана, към своето „Там”, а момчето се изсмя и се върна в комплекса. Насред зима изгря слънце, сякаш досега бе пекло сърдито зад облаците, но не смееше да се покаже… След известно време някъде в Балкана се чу изстрел. Отиде си един свят. Имаше ли надежда да се роди нов, но не облечен в нормалност, а в топлите дрехи на лудостта?