X
 
 

Херменевтика на третомартенското робство

Още от автора

Днес е епичен ден за българския народ, ако предположим, че той все още съществува. Както казва един от героите на Вазов в повестта „Чичовци“ : „Братя, въздухът трепери!“. Страховити снимки и публикации валят в социалните мрежи. Медии се надпреварват да излъчват свободолюбивите ритуали от заветния връх. Въздухът в действителност трепери. България празнува своето освобождение от турско робство (или може би съжителство?) като същевременно очертава херменевтиката на собственото си третомартенско робство. Защо ли?

Защото ние обичаме и предпочитаме да бъдем обекти на освобождение, отколкото субекти на собствената си свобода. Петстотин години чакахме дядо Иван да ни освободи от турско робство, а после четиридесет и пет години чакахме чичо Сам да ни освободи от съветско робство. Ако се направи една „Апология на българските предателства“, то тази книга ще бъде доста обемна. Като че ли доста по-обемна от книгите, свързани с националното ни освобождение. В нея ще фигурират видни български предатели като дядо Въльо Стоилов Мечката (предателят на Бенковски), онзи нагъл и клет човечец, който предаде така добре организираната Велчова завера, всички чорбаджии изедници от български произход, които предпочетоха да се крият по робските кьошета, вместо да гърмят черешови топчета, поп Кръстю (макар че по тази тема се води сериозен дебат от доста време), сума ти бедни и оскотели говедари и овчари и т.н. Пияният Безпортев не може да опияни добре смазаната и отработена робска матрица, в която властват и живурат фратювците и кириакстефчовците. Или просто, както би казал Вазов, героите на камъка не могат да се превърнат в герои на огъня, както и героите на огъня не могат да се вкаменят.

Свободата е едно особено състояние на духа. Тя не може да бъде изпитана от всеки, а все по трудно вече я изпитва и клетият български човек. Тя предполага себепознание, чувство за национална принадлежност, съвест и дори малка доза усамотение сред реещите се мисли. Свободата е да виждаш в един сляп свят и да чувстваш в един безсърдечен свят. Да знаеш кое е правилното. Да имаш смелостта да направиш това, което трябва, без да те интересува както ще се случи след това. Да живееш с мисълта за самодивите в чудни премени, които възраждат Ботевия лирически човек. Да можеш да чуеш шепота на Балкана и да се преклониш пред делото на Апостола.

Да видим, освен всичко останало, какви са историческите факти. Защото те са изключително важни, иначе си говорим само празни приказки. Месеци преди да започне Руско-турската освободителна война, съдбата на освободените народи е предначертана. Още на 26 юни/8 юли 1876 г. се подписва тайното Райхщадско споразумение, в което Австро-Унгария и Русия се съгласяват какви територии да бъдат разпределени на кои страни, след края на войната. Съгласно това споразумение, страните се съгласяват, че на Балканите няма да се създаде голяма славянска държава (бележка – курсивът мой). През април Русия постига споразумение с Румъния за пропускане на руските войски през нейна територия. В него се включва и присъединяване към Русия на Южна Бесарабия (под руска власт и в периода 1812 – 1856) в замяна на обещание за присъединяване на Северна Добруджа към Румъния след войната. Райхщадското споразумение е разширено с Будапещенската тайна конвенция между Австро-Унгария и Русия, както и споразумението между Русия и Великобритания от 30 май 1878 г.

Съдбата на освободените чрез войната народи е решена много преди самата война да започне. Санстефанският мирен договор, подписан на трети март, е прелиминарен. Той просто подготвя почвата за онзи конгрес, провел се два месеца по-късно в Берлин, който прекършва всички наши национални мечти и надежди.

Но вие си вейте знамената на Шипка. Все пак това е херменевтиката на третомартенското ви робство. Да живее България! Ура!