X
 
 

Свободата на словото и лъжите на четвъртата власт

Още от автора

Редица заведения за хранене в Германия решават да изключат от менюто си традиционни ястия със свинско месо с цел да не се създава напрежение сред бежанците. Чернокожи актьори бойкотират наградите на Филмовата академия поради липсата на цветнокожи сред тазгодишните номинации за Оскар. БХК прави почти довършен опит да излъчи лице, осъдено за жестоко убийство, като кандидат за отличието „Човек на годината“.

            Такива и подобни новини понякога карат човек да погледне на проблема за дискриминацията и на въпроса за човешките права с насмешка и негодувание. Да се запита дали всъщност, бивайки европеец, мъж, бял, хетеросексуален, трудоспособен и работещ, християнин или атеист, в добро здраве, удовлетворително материално положение и социален статус над средния, всъщност не засяга малцинствата само с този факт. Теми като превенцията на престъпността сред маргиналните групи, правната уредба на имуществените и наследствени отношения при хомосексуалните партньори, интеграцията на имигрантите и етническите малцинства, по-ниското трудово възнаграждение на жените, заемащи управленски позиции, остават извън масовото полезрение за сметка на неодмислени и половинчати постъпки, които не само не решават никой проблем, но и водят до задълбочавнето му и до неприятния привкус на идеята за хуманност и равноправие. Вместо жизнено необходимите търпимост и толерантност се насажда изкуствен антагонизъм дори и там, където първоначално го няма.

            Привеждам горните примери от последните месеци единствено с цел да откроя как преекспонирането и фанатизирането по дадена тема води до нейното обезценяване, опротивяване в очите на обществото, както и до отклонявнето от естеството ѝ до степен на нейното тотално израждане до друг социален феномен. А неговото проявление не просто не следва положителния първоначален замисъл, а, напротив, дори действа с обратен знак. Намирам, че темата за свободата на словото все по-усилено се стреми към своето почетно място сред тези явления.

            Ако трябва да опиша в една сентенция съвременното масово налагано разбиране за свобода на словото, бих припомнила единствено това, че пътят към Ада е постлан с добри намерения.  Едва ли съществува медия, която, обвинена в предоставянето на невярна, непроверена, едностранна, противоречива или манипулативна информация, да не се позовава първосигално на констиуционно закрепената свобода на словото и право на изразяване.

            Същевременно като медия се определя всичко от личния блог до националните телевизии. За създаването и разработването на уебсайт с информационно съдържание не се изисква регистрация на юридическо лице, а само заплащане на минимална такса за ползване на домейн и човек, чиито технологични познания едва надхвърлят качването на текстови файл на външен носител. Така създадените медии първоначално се издържат от посещенията на рекламното си съдържание, като заплащането на съответните данъци  и осигуровки попада в сферата на добрите пожелания. Регулация и контрол на практика липсват. А за да упражняваш журналистическата професия, не ти е необходимо нито някакво специфично образование, нито често пъти елементарна грамотност или обща култура. Достатъчно е следното: време, желание и евентуално някой, съгласен да те наеме. Стига да искаш, такъв винаги ще се намери. Самото придобиване на бакалавърска степен по специалността Журналистика е трудно да се определи като нещо различно от загуба на време и семестриални такси, тъй като по същността си представлява четиригодишно писане на абстрактни курсови работи от типа на свободните съчинения и едва към края му мимоходом се споменава наличието на медийно право, журналистическа етика, разделение на властите и други „малозначителни“ въпроси. Всеки практикуващ журналист разчита на собствения си мироглед и ценностна система, получените извън академичната среда знания и уменията и професионалните стандарти, които е усвоил в хода на работата си в конкретна медия.

            Налице е и широко установената практика за размиване на отговорността относно медийното съдържание. Обикновено новините, носещи заглавие „Скандално!“, „Шок!“, „Потрес!“, „Анатема!“ и подобни,  и почерпени или от неодстоверни източници, или от тясното въображение на своя създател, се публикуват без каквито и да било индикации за авторство, или пък общо от името на изданието. При липсата на корпоративна наказателна отговорност в България, а и имайки предвид, че прохождащите онлайн издания, формиращи значителна част от медите у нас и създаващи най-беазразборните неновини, и без това обикновено са неперсонифицирани, всъщност пряко засегнатият от разпространението на невярна информация може да се надява единствено на евентуално обезщетение на реално претърпени вреди по съдебен ред или чрез извънсъдебно споразумение. А дезинформираният медиен потребител може да се надява на... всъщност на нищо. С не повече от едно изречение си заслужава да спомена Етичния кодекс на българските медии, приет от Националния съвет за журналистическа етика, който се явява, и то само по отношение на своите членове орган за саморегулация. Наименованието „кодекс“ вероятно подвежда, тъй като в случая се касае за акт, който няма нормтивен характер, не е скрепен с държавна гаранция, и всъщност функционира във вътрешните взаимоотношения между тези медии, които по принцип и без това имат навика да следят за спазването му.  Макар и да се броят на пръсти, слава Богу, има и такива.

            Ако съществува реално ограничение на свободата на словото, то е единствено и само вътрешноведомствено, тъй като почти всяка медия, от читалщно до национално ниво, избира да следва определена политика. Публична тайна е, че още в първите си работни дни журналистът се сблъсква със забранените теми, личности и дори думи в своята редакция, а оттам нататък следва сам да избере дали ще се съобрази с посоката на вятъра, или ще търси хляба си в друга медия или поприще.

            Въз основа на всички разгледани фактори, съчетани с още един, субективен фактор, а именно човешката привичка да се вярва на всичко, което „го казаха по телевизора“, или „то си го пише черно на бяло“, не мога да не се замисля за опасността от манипулиране на обществото и целенасочено създаване на погрешни възприятия и водещата роля на медиите при реализирането на тази опасност. Така например, предимно в интернет средата, е изключително разпространено боравенето с устойчиви категории при писането на журналистически материали. Достатъчно е тези материали да отговарят на вече утвърдените стереотипи и да ги подхранват допълнително. Всички мюсюлмани са джихадисти. Русия е нашият голям брат и ни закриля. Искат да ни отнемат историята. Европейският съюз ни ограбва. Съдебната система е изцяло подкупна. Не предявявам ни най-малка претенция за изчерпателност. Всички изброени твърдения имат характер на аксиома – те не подлежат на доказване, а само на потвърждение чрез всяка следваща новина или статия, за да може съзнанието на четящия да се успокои, че върви в правилна посока и че може да посочи виновните всеки път, когато нещо не е наред. Едно такова разобличаване отговаря на обективната действителност и е обществено полезно точно толкова, колкото Народният съд е наказал фашисти и е послужил за установяването на мир и справедливост.

            Разбира се, създаването на сензационно медийно съдържание не върху проверени факти и не върху всички факти и позиции по дадена тема, а върху няколко гръмки понятия и няколко голословни твърдения, по същия начин, по който в детската градина ни учеха да съставяме разказ по картинка или по дадени думички, е далеч по-лесно, бързо и доходоносно от провеждането на задълбочено журналистическо разследване. Това съдържание вирее най-добре в среда от читатели, които не биха могли да цитират по памет дори и стих от произведенията, за чието оставане в учебния план лобират. Не са наясно с базови принципи на правораздаването, като например, че съдебните актове са съобразени с действащото законодателство, а не с добрата воля и личните разбирания на магистрата за справедливост. Или пък не правят елементарна разлика между шиити и сунити, още по-малко пък да знаят кои от тях са на власт в коя държава. Достатъчно е да подхраниш страховете и негодуванието на хората със заглавие, което да привлече внимание и да гарантира посещението на материала. Достатъчно е да твърдиш, че в провинциален български град се предлагат плодове, заразени със смъртоносен вирус и доставени от „Ислямска държава“. После винаги можеш да се позовеш на свободата на словото.

            Бих искала да попитам докъде се простират разумните граници на свободата на слово и откъде нататък започват омразната реч и явната лъжа. Ако водим кръстоносен поход в нейна защита, то можем ли да определим като свобода на словото например зловещото проправителствено радио на Руанда, подстрекаващо към разигралия се през 1994г. кървав геноцид. Контролираните от правителството на Милошевич медии в бивша Югославия, които оправдават в общественото съзнание на сърбите последвалите кланета в днешна Босна и Херцеговина. Последиците от подобни прояви на свободата на словото са налице и до момента. И ако трябва да дам напълно актуален пример, свобода на словото ли е джихадистката пропаганда на „Ислямска държава“. Обективно погледнато, всички тези умишлено крайни примери се отнасят до хора, които изразяват свободно свои позиции чрез медиите, а техните адресати избират дали да им вярват, или не. В условията на международно напрежение и вътрешна нестабилност, какво всъщност ни кара да си мислим, че такъв сценарий няма никаква почва у нас? И по-важно ли е идолопоклонничеството пред свободата на словото от отговорността на журналиста пред обществото.

            Нито едно право не съществува без съответстващото на него задължение. По същия начин и свободата не е реална без корелативната ѝ отговорност. Формирането на гражданско съзнание и социална ангажираност биха могли да се състоят единствено в общество, в което каналите на информация не се крият зад параван и не бълват полуистини, по-опасни за гражданите дори от откровените лъжи. Защото, противно на разпространеното схващане, няма колкото хора, толкова и истини. Обективната истина винаги е една. Много са факторите, които водят до нея, много са и нейните последствия. А субективните ѝ възприятия са въпрос на аналитични способности и на информирана гледна точка.