В текста се срещат множество образи, топоси, стилистични похвати, сюжетни линии и мотиви, свързани с митологията, Библията, класическата музика и литература, звездите, историческите и философско-психологическите разрези на времето и т.н. Но най-много текстът изобилства от библейски реминисценции. И този факт не трябва да се подценява.
Няма какво да коментирам повествователната техника на автора. В нея по един изключителен начин се преплитат всякакъв хумор, фино отношение към най-разнородни изразни средства, разнообразно ситуационно поле, в което действат героите, съзнанията на отделните герои, т.е техният „поток на съзнанието“, неповторимото отношение към детайла, уникалните екзистенциални прозрения през призмата на една проста фраза или усложнен абзац… В „Одисей“ има от всичко по много.
Но ако приемем, че трябва да тълкуваме текста класически, то защо Блум (Одисей) се завръща в дом, в който властва греха? Той знае, че неговата Пенелопа му изневерява и въпреки това не предприема нищо. Тук мотивът за завръщането бяга от класиката на Омир, където истинската Пенелопа чака вярна своя мъж. Пространството на завръщането е превърнато в дом на греха.
Всъщност, ние срещаме мотива за греха постоянно в романа. В родилния дом, забележете, Блум и неговите приятели гуляят, без да усещат ни най-малка необходимост да спрат да го правят. Дори и там, където се ражда живота, грехът е всевластен господар. Във вътрешностите на публичния дом, в който попада главният герой също битува грехът. В последната глава пък се описват похождения-прегрешения на съпругата на Блум. Въобще грехът като устойчив образ присъства навсякъде в повествованието.
Другото нещо, което вече споменах, е сериозното присъствие на библейски реминисценции под формата на различни цитати от Стария и Новия Завет. Всъщност, Джойс, поне според мен, се е опитал да ни разкаже една библейска притча по един по-различен, съвременен, безнадеждно интересен и модернистичен начин. Става въпрос за библейския епизод, в който се появява Мойсей като човека, който е призван от Бог да изведе богоизбрания народ до Обетованата земя и да счупи веригите на египетското робство. Неслучайно образите на Мойсей и Египет присъстват със сериозна честота в повествованието. Трябва да кажем, че Джойс твърде рано къса „приятелството“ си с католицизма, но е имал вземане-даване с него (на младини за кратко постъпва е йезуитски колеж) и поне за мен е вън от съмнение, че той е бил един много добър познавач на Светото Писание.
Има една теория, че един от учениците му в Триест, Еторе Шмиц (с псевдоним Итало Свево), католик от еврейско потекло, се превръща в прототип на образа на главния герой в „Одисей“ Леополд Блум. Това не е сигурен факт, но е факт, че в романа Блум е католик от еврейско потекло. И това не е случайно.
Самият Блум на едно място казвам, че за него нацията представлява „едни и същи хора, които живеят на едно и също място“. А нима тук не става въпрос за еврейската нация (ако въобще има такава?), тъй като Блум е евреин, макар че той заявява, че неговата родина е Ирландия?
Развръзката според мен настъпва във втората част на романа, където под формата на драматургичен текст Джойс ни дава много информация за умело прикритата от него символика. За Блум героят О‘Молой казва : „…в родната страна на моя клиент, земята на фараоните…“ Героят Бофоа пък заявява за Блум : „Той е архиконспираторът на века!“
Текстът продължава с библейските препратки. Бащата на Блум заявява : „Не си ли ти моят свещен син Леополд, който напусна дома на баща си, който напусна Бога на нашите деди Авраам и Яков?“. Джойс пише още, че „…Моисеевият закон отдавна е изместил закона на джунглата“. Пак във втора част се споменава, че Блум „…заповядал на прилива да се оттегли“ и че той „…защитава реформата на градските нрави в духа на простичките десет Божий заповеди“. Самият Блум заявява, че е бил „..превърнат във жертвен агнец“ , че работи „…към приюта Мария Магдалина за спасяване на паднали жени“ и че „…всеки има своето Ватерло“. Нима не виждате, че всичко води към един-единствен извод? Кой е онзи библейски персонаж, който най-тясно е свързан с Египет? Кой е онзи, който може да заповядва на приливи и отливи да се оттеглят, който иска да направи реформа в духа на Божиите заповеди, който е превърнат в жертвен агнец, който има своето Ватерло, който помага на приют, който се казва не как да е, а Мария Магдалина? Разбира се, че това е Мойсей. В образа на Блум аз виждам Мойсей. Нима е случаен и фактът, че в третата част на романа Блум цитира откъси от стихове на староеврейски, че „…изходът от дома на робството е пустинята на обитаването“, че се говори за „Блумусалим“?
Сега може би ще попитате кой е еврейският народ, след като вече си имаме Мойсей. Всички герои, които срещаме в повествованието са персонификация на еврейския народ. Неслучайно по-горе казах какво мисли Блум за нацията – „едни и същи хора на едно и също място.“ Безспорно повествованието се развива на едно и също място (т.е Дъблин) с едни и същи хора в различните ситуации. Може би най-близко до образа на еврейския народ е Стивън Дедалус, за който Блум се грижи в третата част и го води у тях, след като младият писател и мечтател се е напил.
Всъщност всички ситуации, през които преминава Блум са премеждията през които преминава Мойсей, за да изведе богоизбрания народ от Египет и да го заведе до Обетованата Земя. Неслучайно в текста се говори, че Блум е „жертвен агнец“, тъй като само и единствено той е призваният да скъса веригите на робството. В края на романа Блум води пияния Дедалус у тях – еврейския народ вече се намира в Обетованата земя. И тук идва кулминацията – самата Обетована земя е препълнена с грях, защото Блумовата Пенелопа изневерява на мъжа си, без той да има нещо против това, въпреки че знае за прегрешенията й. Пътят на Мойсей (Блум), премеждията му, срещите му с приятелите, техните общи гуляй, завръщането в Обетованата земя, т.е в Дома с главно „Д“ – всичко е прогнило от грях. Джойс ни връща към идеята за изначалния грях на битието и невъзможността да го сломиш. Неслучайно накрая романа завършва с обяснения за половите приключения на г-жа Блум.
Това е само една смислова нишка, в който може да се тълкува романа. Подозирам, че през призмата на най-вече на библейските мотиви и образи, Джойс е искал да ни каже нещо много по-дълбоко, да направи разрез на цялата История преди себе си, че дори и след него. Но аз виждам толкова, колкото мога да видя на този етап. А и Джойс не позволява да видиш повече от това, за което си подготвен.
Защото това е „Одисей“.
