От Космоса с любов

Два дни преди Нова година обаче майка ѝ слага на масата сутрешното кафе и пепелника и обявява:

– Днес няма да приемаш пациенти. Предлагам ти да се обадя на всички и да отменя сеансите. Може да се окаже, че вече въобще няма да лекуваш.

– Защо?

„Боже, задава се още една промяна. Дано не е нещо лошо, дано просто каже, че си събираме багажа и се махаме“ – мисли си Ангелина, пали цигара и се приготвя за следващия рязък завой.

– Те са тук. Този път наистина са тук. Не е партенка, видели са ги – Лора я гледа с разширени от вълнение очи и едва успява да се задържи на едно място. – Моля те, облечи си нещо и да отиваме при тях.

– Къде са? – Ангелина е уморена от самото си събуждане, шумът в ушите ѝ е толкова силен, че едва чува думите на майка си.

– В Царичина. Този път наистина са дошли. Снощи са ги видели.

Ангелина се изпълва с щастие – дълбоко, тържествено и освобождаващо.

– Разказвай. Кой го е видял, как, къде? Говорили ли са?

– В небето над самото село. Военните продължават да копаят там, не знам дали ти казах. И снощи един генерал видял как космически кораб слиза от небето над хълмовете. Повикал целия екип да се качи на възвишенията, за да го видят по-добре. Като отишли на върха, видели корабът да слиза зад билото на планината, ама от другата страна. Значи са кацнали. Една от екстрасенските се изнервила много, усетила силно присъствие и ги накарала да се върнат в лагера, за да запише нещо – послание от извънземните се оказало. И после им казала на всички, че нашите хора идват от Плутон...

– Плутон?! Не е ли много близко това? Защо не сме ги засекли досега, като са ни съседи направо?

– Не знам, ще ги питаме, като се срещнем, може да се е объркала жената, като е записвала посланието. Но извънземните са казали на екстрасенса, че са дошли, за да влязат при разкопките. Имали там някаква работа. Предупредили никой от екипа да не излиза, докато са там, защото извънземните имат много силно биополе и могат да навредят с него на земляните. И наистина никой не излязъл. Оставили ги да си свършат работата, цял час продължило. След това извънземните казали на екстрасенската... диктували ѝ, де... че си тръгват и след двайсет минути всички могат да напуснат палатките. И наистина точно така станало – след двайсет минути всички видели как космическият кораб се понася над хълма и изчезва.

– А какво са правили извънземните в разкопките? Знаят ли военните?

– Не знаят точно какво, но със сигурност нашите са били там, защото военните видели големи отпечатъци от стъпки. Но не като от човешки крака. И по стените имало следи от загребвания с ръце, и те големи.

– Значи е истина?

– Сто процента. Светлините от кораба са били толкова силни, че са заслепили и военните, и екстрасенсите. В селото също са ги видели.

Ангелина не може да се сети и за един случай, в който е била толкова щастлива, както в този момент. Освобождението е дошло и тя е готова да хукне към бъдещия си живот, без дори да се обуе, ако това означава нещо да се промени и изтощителните пристъпи на страх да изчезнат.

– Да си събирам ли багажа? Кога тръгваме?

– Сега, веднага. Докато не се е появил баща ти отнякъде. Не знам дали ще ни трябва багаж, предлагам да не вземаме. Ако нещо се наложи, ще се оправяме в движение.

Така визитата на извънземните в Царичина изкарва Ангелина на улицата за първи път от десетина седмици. Тя хвърля в раницата си две кутии цигари и запалка, облича се дебело, обува ботушите и излиза на дневна светлина.

– Какво ще правим там? – пита майка си, докато вървят към автогарата. Зимата е необичайно студена като за България, по улиците се е натрупал сняг и лед, който изглежда непочистен от месец. Ангелина си мисли, че ако пътищата изглеждат така в града, кой знае как ще стигнат до село извън пределите му, пък макар и на разстояние двайсетина километра, но решава да не огласява притесненията си.

– Нищо, ще отидем при тях и ще разберем какво предстои. Не знам на какъв език ще си говорим и изобщо с говорене ли ще обменяме информация. Обаче усещам, че са наблизо, чувствам необичайни и много силни вибрации, според мен по този начин ме викат. Или ми предават някакъв код. Често чувствам вибрациите им, но досега никога не са били такива.

– Страх ли те е?

– В никакъв случай. Всеки ден гледам хората и ситуациите, въобще целия живот... и си казвам: „Не може да е само това, трябва да има нещо повече“. И сега най-после ще видя какво има зад съня.

Ангелина е готова да върви пеша до Плутон, ако това ще направи майка ѝ щастлива и ще ѝ донесе чувство за реалност. Затова се нарежда да чака автобуса до Царичина, който минава три пъти дневно. До тръгването на следващия има около 2 часа, но тя е убедена, че това е малка инвестиция от време. Ще дочака превозното средство и то ще я закара до истинския ѝ дом. На какво друго може да разчита? Двете сядат на една пейка в неотоплената гара и зачакват.

Определеното време за тръгване обаче идва и отминава, а никакъв автобус не се появява. След половин час от обявения час Ангелина и Лора започват да се споглеждат и да коментират какво става. Нито една от тях не се осмелява да попита диспечерката защо няма автобус за Царичина. Те са научени, че така не се прави, а истината е, че дори и да попитат, едва ли ще получат някаква смислена информация, по-вероятно е да предизвикат гнева на диспечерите и да отнесат груба дума. След час обаче Лора все пак се престрашава и отива да попита. Ангелина я наблюдава и по стойката ѝ познава, че е получила неприятна информация. Раменете на майка ѝ изведнъж се отпускат, главата ѝ клюмва, цялата ѝ стойка се променя. Обръща се и тръгва обратно, сякаш сънува.

– Не знаят кога ще има рейс. Казаха, че напоследък междуградският транспорт бил пълен хаос. Нямало гориво. За Царичина автобуси не вървели вече една седмица.

– Можем да отидем пеша – тутакси предлага Ангелина.

– Не можем. Навън е поне минус 5 градуса. Виж ледът и снегът как са затрупали пътищата, как ще вървим 25 км? Няма начин да стане това.

Двете мълчат отчаяно.

– Да ни закара баща ми?

– Баща ти мисли, че съм луда, няма да се съгласи. А и не е там работата. Ако те искаха да отидем, щяха да се погрижат да има автобус и пътищата да са проходими. Те не ни пускат, аз знам, че просто са блокирали движението, за да не отидем. Това никога не е било – да няма междуградски автобуси. Заради нас е.

– Защо им е да не ни пускат? Нали диспечерката каза, че няма гориво? Криза е.

– Не знам и аз защо не ни пускат, но е адски гадно от тяхна страна. Пак ни подведоха като предишния път, когато седяхме със саковете и ги чакахме.

Откъс от романа „От Космоса с любов“