Телефонът отново звънеше. Първо бяха Хералд и Глоуб, сега бе ред на по-дребните риби: ТАВ и Финикс, както и многобройни местни телевизионни канали и радиостанции. И всичко това се случваше заради онова допълнително съобщение за печата, пуснато от „Белер”. Човек би си помислил, че в цял Масачузетс нямаше никакви други събития. Но, естествено, ставаше дума за Бостън, за неговата същност, тук всички се вълнуваха от неща, които всъщност не бяха нищо особено. Местните репортери непрекъснато слухтяха за новини... Отначало Нина просто използваше онази универсална и същевременно потайна фраза: „Без коментар”. Но я намираше за недостатъчна и погрешна и при всяко нейно повтаряне се чувстваше все по-безпомощна.
— Имате ли представа кой би могъл да е анонимният дарител?
— Без коментар.
— Изненадахте ли се, когато разбрахте, че някой друг притежава кехлибарено бижу, подобно на вашите?
— Без коментар.
След почти цял ден, прекаран в подобни занимания, Нина осъзна каква глупачка е била да не спре звука му. Когато намери малкото копче за тази цел, тя се почувства като учен, направил простичко, но брилянтно откритие. Така се сдоби с ден и половина спокойствие – до момента, в който Синтия откри въпросното копче и издаде онзи неин звук, като подсвирване навътре през зъби, както правеше винаги, когато изразяваше неодобрение, и отново го включи. После нахока Нина и изнесе дълъг сладкодумен монолог относно мерките за сигурност и правилата на нейната работа в „Синиър Сървисис”. Когато звъненето започна отново, тя нахока Нина още веднъж за това, че няма телефонен секретар.
Едва на следващия ден Синтия каза:
— Знаеш ли какво, захарче, ако просто им дадеш едно интервю, обзалагам се, че ще спрат да звънят.
— Дала съм достатъчно интервюта през живота си.
Нина знаеше какъв бе проблемът – тя беше „тяхна”. Другите бивши танцови величия живееха в Ню Йорк, Париж, Майорка, но Нина бе балетната грандама, лична собственост на Бостън. И въпреки това тя нямаше никакво желание да говори с когото и да било, най-малко пък с някой жалък писач от „Устър Телеграм§Газет”. През последните няколко дни се улавяше, че говори твърде много и понякога казва неща, които изобщо не е искала да каже. Заради онези хапчета. Освен че я замайваха, развързваха езика й и я караха да бъбри със Синтия много по-дълго, отколкото й се искаше. Един ден миналата седмица, докато разказваше подробна история за студиото си в Лондон, внезапно осъзна, че говори със Синтия, а не с някой от близките си приятели.
— Просто казвам – продължи Синтия, – че докато мълчиш, те ще продължават да звънят. Но ако им дадеш онова, което искат, ще се кротнат. – Явно бе усетила колебанията на Нина по този въпрос. – Ексклузивно интервю – добави тя, сякаш работеше в тази област и непрекъснато използваше подобни термини.
Така се стигна до разговора на Нина с „Ченъл 4 Нюз”. Организацията протече за нула време; Нина просто трябваше да им върне обаждането. Когато Синтия чу, че на следващата вечер Джун Хенеси и екипът й ще снимат в апартамента, тя сякаш видя Нина в нова светлина и каза:
— Почакай само Били да чуе за това!
Джун Хенеси работеше от десетилетия като репортер в новините от шоубизнеса за „Нюз 4 Ню Ингланд” и самата тя имаше статут на знаменитост; Синтия каза, че тя била последният човек, интервюирал Роуз Кенеди преди смъртта й. Нина би повдигнала вежда, ако лицето й не беше толкова болезнено сковано.
— Предполагам, че планира да убие и мен.
Слава богу, Синтия не си направи труда да се засмее.
— Нещо ми подсказва, че ще е нужно нещо повече от едно интервю, за да те очисти.
В деня на снимките Синтия се появи не в обичайната си сестринска пижама, а в елегантен черен панталон, прилепнал по тялото пурпурночервен пуловер и червило в жизнерадостен морав цвят. Нина избра да не забелязва старанието й и да се отнася към Джун Хенеси, двамата оператори, намръщения кльощав продуцент и звукооператора със същото безразличие. Монтираха микрофоните, сглобиха стойките на големите лампи, поставиха до тях някакви панели за отразяване на светлината, покриха лицето на Нина с обилни количества пудра и руж, докато продуцентът стърчеше със скръстени ръце и командваше всички. Но единственото важно нещо за Нина – настанена на дивана, където, по настояване на Синтия, я обградиха с куп твърди плюшени възглавнички – бе това, че тя вече бе подготвила отговорите си. Когато Джун Хенеси се настани до нея и попита: „Не е ли изненадващо, че кехлибареното колие, което пасва на вашия комплект, също се оказва тук, в Щатите, а не в Русия?”, Нина отговори мигновено:
— Загадъчно е. Но аз съм убедена, че има много други такива случаи. Подхождащи си комплекти бижута – или каквото и да било друго, защо не? – биват разделяни, при кражба или продажба в оказионен магазин, или от... отчаяние... подкуп... кой знае?
Очите я боляха от ярката светлина над първа камера.
— Подкуп – драматично повтори Джун Хенеси и Нина разбра, че жената искаше още.
— В Съветския съюз повечето неща се случваха така.
Джун Хенеси кимна разбиращо, преднамерено бавно, така че вторият оператор да улови реакцията й.
— Споменахте кражба. Мислите ли, че медальонът е бил откраднат?
— Много вероятно е. Гривната и обеците са ми наследство от съпруга ми. Принадлежали са на семейството му, но много от техните ценности са били изгубени по време на гражданската война. – Последното поне със сигурност беше вярно.
— Толкова трагична история. – Джун Хенеси побърза да сложи покрусено изражение на лицето си, а вторият оператор направи нещо с обектива си, за да я хване в близък кадър. – Вашият съпруг е загинал, нали така... не в революцията, а...
— Според официалните данни, да.
— Ужасно, просто ужасно. – Джун Хенеси поклати глава, a едрите къдрици на внимателно подредената й коса се раздвижиха като пружини. – А когато избягахте от страната, тези абсолютно разкошни бижута дойдоха с вас.
— Те дойдоха с мен от Русия при изключително опасни и трудни обстоятелства. – Нина чу лекото жужене на обектива, който се придвижваше напред за близък план.
— В известен смисъл за вас те са спомени, нали? – Джун Хенеси повдигна вежди и я погледна с надежда. – Те са не само изключително редки и съвършено великолепни, без да споменаваме колко са ценни. Но за вас те имат и емоционална стойност. Те са от семейството на съпруга ви, а когато сте загубили съпруга си, кехлибарът е единственото, което ви е останало от него.
Джун Хенеси изглеждаше развълнувана от собственото си прозрение. Нина тихо отвърна:
— Да. Единственото, което ми остана от съпруга ми.
Откъс от книгата "Руската балерина"
