"Окачените бутонки" е спортна рубрика на Actualno.com, в която припомняме историите на позабравени футболисти от миналото.
В историята на българския футбол има имена, които се помнят със статистики и такива, които се помнят със стил. Красимир Балъков е от вторите – плеймейкър от световна класа, който диктуваше темпото на играта и остави траен отпечатък както в клубния, така и в националния футбол. Роден през 1966 година във Велико Търново, той израства не просто като талант, а като част от едно поколение, което ще промени българския футбол. Още в Етър личи, че той не е обикновен играч. Там, рамо до рамо с Трифон Иванов – негов приятел още от детството – Балъков изгражда основите на една кариера, която ще излезе далеч извън границите на България.
Пътят на Бала до европейския елит
По това време Етър не е просто силен отбор на клубно ниво, а гръбнакът на националния отбор. Редица футболисти от тима намират място в състава на България, а стилът и синхронът, изградени в старата столоца се пренасят и на международната сцена. Именно тази връзка между клуб и национален отбор се оказва ключова за бъдещите успехи на „лъвовете“.
През 1991 година Етър става шампион - исторически момент, от който Балъков е част. Той вече не просто играе, той води. Създава, мисли и изпреварва времето на терена.
Интересът към него не закъснява. От ЦСКА опитват да го привлекат с предварителен договор, но Етър отказва да го пусне. Гражданите на Велико Търново излизат на протест срещу евентуалния трансфер и дори заплашват, че ще организират жива стена, която да попречи пътя на Бала към София. И може би това е съдба, защото Балъков никога повече не играе в родната “А” група. Той избира друг път.
Българин, оглавява португалското първенство
През началото на 90-те години преминава в Спортинг Лисабон срещу сериозна за времето си сума, равняваща се на 890 хиляди евро. Там започва истинското му израстване на европейската сцена. През 1991 г. достига до бронз в първенството, а 1992 година остава като една от най-силните му и бива признат за един от най-добрите играчи в Португалия. През 1995 година печели Купата и Суперкупата на Португалия и е избран за футболист №1 на България. Титла, която получава отново и през 1997 г., но Балъков не спира дотук.
Германия го превръща в легенда
С екипа на Щутгарт той става част от магическото трио в Бундеслигата – заедно с Джоване Елбер и Фреди Бобич. Но ако другите бяха силата и завършекът, Балъков беше мисълта. През 1997 година печели Купата на Германия, а по-късно достига и до европейски финал. През сезон 1998/99 дори носи капитанската лента – признание за ролята му не само като футболист, но и като лидер. Той не беше типичният №10. Не търсеше внимание, нито слава. Той просто правеше играта по-добра.
С националния отбор Балъков записва над 90 мача и участва в най-великия момент в историята на българския футбол – Световното първенство през 1994 година. Там България печели бронзовите медали, а Балъков играе във всички 7 мача. Неслучайно попада в идеалния отбор на Мондиала - редом до съотборника си Христо Стоичков.
Краят на една славна кариера
Кариерата му не следва клишетата. Никога не играе за родните грандове Левски или ЦСКА, но въпреки това остава един от най-великите български футболисти. Защото величието не винаги е въпрос на място, а на стил.
След години на високо ниво, Балъков окача бутонките на 37 годишна възраст и оставя след себе си онова усещане, което носят след себе си големите играчи, а именно, че нещо вече липсва.
След това остава във футбола като треньор, продължавайки да предава знанието си, но онова, което беше като футболист, остава неподражаемо. Днес футболът е по-бърз, по-силен и по-динамичен, но рядко е по-интелигентен. И може би точно затова Красимир Балъков остава толкова важен. Защото той не просто играеше футбол, той го разбираше. И когато окачи бутонките, не си тръгна просто един играч, а цяла епоха.
Автор: Жанина Колева
Още от "Окачените бутонки": Последният български футболист от породата с характер
