X
 
 

Музика за тъпаци

Израснах в семейство, в което музиката стана важно нещо за мен от много рано. Имахме луксозен за времето си CD player – едно странно устройство, което се прикрепя към уредба с единствената цел да пуска компактдиск, толкова бяха специални дисковете тогава – и той рядко беше оставян на мира. А когато не беше, лазерчето неуморно тичаше през Difficult To Cure на Rainbow, Dao Dezi и Deep Forest, ФСБ, джаз, фюжън, рок, поп, електроника. Дългите престои в колата бяха пътешествия с касетките на YES, Richard Marx, Manhattan Project и Стефан Вълдобрев. И като дете не намирах нищо странно в тези комбинации, едва по-късно разбрах колко разнообразна музика са ми пускали родителите ми. А още малко по-късно с мъка открих, че мои съученици слушат само Бритни Спиърс – и момчетата, и момичетата. Струваше ми се лигава тая музика, но по-големият ми проблем беше това, че слушаха само нея.  Когато ми се удаде шанса да пусна YES и Стефан Вълдобрев на някои от тях, реакциите бяха позитивни, но несигурни. Е, малко по-късно открих, че хората имат нужда да се клатят в общ ритъм по принцип, в много аспекти на живота.

Аз не съм изключение. Като тийнейджър открих ритъма, в който се “клатя” и досега – хип-хоп музиката. Музика, за която никой не знае нищо в България, освен че идва от “гета и затвори”, но е широко обсъждана и най-вече популярна за слушане и правене от много и различни хора.
Някакъв тип “забранена музика”, която самоцелно казва неприлични неща, за да се прави на интересна, защото всъщност е бездарна. Това беше представата на околните, когато прослушах хип-хоп сериозно. Дори на моите ужасно разкрепостени в музикално отношение родители.  
 
След 2000 г., за българските тийнове имаше война между чалгата и рапа. Чалгата беше деградивна селяния за рапърите, а рапът беше смешно копиране на чернокожите от Америка за чалгарите. И двете страни на спора разсъждаваха единствено в роден контекст, защото истината беше, че нито една от двете нямаше капацитета или желанието да разбере музиката, която слуша, нито общия ритъм, в който се клати. Затова и двете страни бяха прави.

Когато не знаеш много, най-лесно е да си “прав за себе си”.

През това време моите родители и учители слагаха знак за равенство между двата жанра, много от тях го правят и до днес. Не ги виня, те също разсъждаваха единствено в роден контекст. От музикалните канали Мишо Шамара гордо сипеше псувни, които всеки льохман от улицата би могъл да възпроизведе, а Гергана ги губеше (не-“бавно малко по малко”, а доста рязко) с елементарния си промискуитет и емоционалната интелигентност на керпеден. Лошото е, че Шамара си пише текстовете сам, а другото лошо е, че на Гергана текстовете ѝ ги пишат стари съкурсници на баща ми от СУ, които не са успели да станат литератори и поети, но пък сега карат хубави коли и плащат частното обучение на челядта си. През това време челядта на България слушаше най-много Гергана и Мишо Шамара. Спомням си добре, защото аз бях част от тази челяд. И родителите ни бяха на мнение, че слушаме “музика за тъпи хора”.

В гимназията с мен стана така, че за пръв път чух автентична турска музика от даскалите по история. Çalgı е всъщност пъстрата свирня, присъща за Ориента, която цял живот ми създава неприятни асоциации с пошло, желирани дреболийки и евтин пелин. А тя няма нищо общо с тези неща, защото просто е част от друга култура. Парцуцата и свинските ушички са си наша марка. А музиката, създадена в (и от) друга култура, е самолетен билет.

В гимназията също стана така, че трябваше да напиша дипломна работа по културна антропология на избрана от мен тема, за да завърша. Избрах да разчовъркам основите на хип-хопа – най-имитираният глобален субкултурен феномен от 80-те досега…за който се оказа, че никой не знае нищо. На защитата моите учители, хора с изключителна ерудиция и широки познания в множество (не само хуманитарни) сфери за пръв път научиха от мен, че хип-хоп е културно движение, променило свободното слово, поезията, музиката, изобразителното и танцовото изкуство на съвременния свят. Питаха ме защо Шамара псува, малко за Хазарта, който е завършил същата гимназия. Тъпо ми беше, че ми писаха шестица, защото не усетих, че ме разбраха.

Рап музиката не е за тъпи хора. Истинската, автентична турска свирня, също не е. Българите си ги направихме такива, защото масово потребяваме културни продукти с неясен произход, второ качество имитация и изтекъл срок на годност. А тези от нас, които странят от горепосочените неща, толерират тъпите работи и оставят кервана да върви. Най-вече заради страх от конфликт с околните на тази така деликатна тема. Хората с вкус живеят на върха на аристократичната си камбанария, където е студено и самотно, но пък само от тамошната дистанция могат да подхвърлят критики. Но критиката без ясна позиция е като кибритена клечица – хвърлена дори от най-снишената камбанария угасва много преди да е стигнала до долу.

Ние трябва да си наложим вкус, да откриваме нови територии във всичко. Длъжни сме да се накараме сами, ако наистина желаем да повдигнем стандарта си на живот. Другият вариант е да останем деца, които чакат следващото “Бритни” нещо да им бъде спуснато от мама, тате и телевизора. И това да ни остави неразбрани и неразбиращи.

Ако трябва да дам един съвет, той ще е: пускайте музика на децата си. Не тази, която вие слушате, намерете нова. Експериментирайте. И помнете, че те трябва да открият богатството за себе си – реално експериментът не е ваш. Ала със сигурност ще е успешен.