Защо мразим застрахователите?

„Какво значение има! Всички са мошеници до един!” – махна с ръка съпругът ми, когато го попитах от коя компания е купил „Гражданска отговорност” тази година. Обезверено свих рамене. Изглежда, моята мисия да го убедя да си направим застраховки „Живот” не се е приближила и с крачка към успеха.

И неговата реакция не е изключение – съдейки по свои познати и по коментарите във форумите, българинът традиционно мрази застрахователя си. Да, признавам, че никой не храни топли чувства към належащите си плащания, но как например по силата на Стокхолмския синдром всеки хвали разгорещено зъболекаря си? А ако ще говорим за финансовата индустрия, не съм забелязала подобно враждебно отношение на хората към обслужващата ги банка, да речем – дори и при тези, на които им се налага да погасяват кредити.

Тайната, според мен, се крие в стряскащо ниската застрахователна култура на българите.

„Ето, не ми изплатиха и стотинка след градушката.” – жалва се мой познат, интелигентен предприемач на средна възраст.

„Какво ти покрива Каското?” – питам съчувствено.

„Ами аз нямам Каско!” – шокира ме той. – „Достатъчно пари съм им дал!”

Опитвам се да му обясня, че „Гражданска отговорност” покрива единствено щети, нанесени на трети лица, но осъзнавам, че той дори не ме слуша. Просто автоматично ме включва към лагера на „враговете.”

„Какво ги защитаваш!” – възмутено присвива вежди.

Невежеството относно застраховането се шири не само сред българите, които се замислят за сектора веднъж годишно, когато им се налага да подновят задължителната си автомобилна полица. Трябва да признаем, че медиите често търсят сензацията, за сметка на фактите. След наводненията в село Бисер, например, всички се нахвърлиха да пишат как трябва да си купим имуществена застраховка. Хей, чакайте малко! Имуществените застраховки принципно не покриват щетите от наводнение – заради спецификата на този вид бедствия. При тях рискът не е случайно, а географски разпределен, което означава, че или ви заплашва опасността да намерите къщата си под вода, и бихте платили за полица, или няма смисъл да дадете и стотинка. Така застрахователят няма как да компенсира загубите от евентуална природна катастрофа, и индустрията по света, ако въобще предлага подобни полици, те са или много скъпи, или по един или друг начин – спонсорирани от правителството.

У нас обаче хората нямат навика да четат договорите, които подписват. Чудя се след зимните неволи, колко домакинства са сключили застраховка, без дори да са наясно в кои случаи могат да разчитат на обезщетение?

Е, всъщност, май няма защо да се тревожа. Опасността някои потребители да са се оказали подлъгани е минимална, тъй като, съдейки по опита си, българинът не би застраховал дома си срещу пожар дори и да гледа пламъците, обхванали къщата на съседа.

Неприязънта към застрахователите не е само наша родна черта. Хората по целия свят не обичат да се замислят за опасностите, които ги дебнат – колко по-удобна е илюзията, че живеем в един сигурен свят и бедите се случват само на другите.

Именно затова световните лидери от бранша се опитват да пречупят имиджа си на закостенели, скучни и прашасали мастодонти, изхранващи се от чуждите неволи. Дали една по-новаторска рекламна кампания би имала успех в България? Надявам се, защото все още водя безнадеждната битка със съпруга си относно застраховките „Живот”.