Болките на българския бакалин

Прекрасно е, че правителството изведнъж се загрижи за дребния бизнес. Предложението на БСП да се ограничи работното време на големите търговски вериги в градските центрове обаче е повод озадачено да повдигнем вежди.

На мен лично идеята ми звучи като доста нескопосан опит от страна на управляващите да влязат в ролята на Робин Худ. Очаквайки есенната вълна от поредно недоволство, те демонстрират, че са на страната на слабите и онеправданите...но тази пиеса прозвуча толкова фалшиво, че само ден по-късно авторът на проекта Спас Станчев панически даде заден ход  в ефира на „Нова телевизия”.

Макар че нямам политически пристрастия, с право се чувствам обидена. Защото редом в битката с „големия лош вълк” ще паднем и ние – жителите на центъра. Е, след като загубихме битката за сините, зелените и синьо-зелените зони, ще преглътнем и това. Може и да звучи снобско да живееш на пъпа на София, но истината е, че никой от моите съседи не е баровец с лъскав джип. В кооперацията живеят предимно стари самотни баби, а нали уж левицата подкрепяше пенсионерите?

А сега, в опитите си да защитят кварталните бакалници, социалистите изглежда забравиха потребителите.

Защо големите търговски центрове убиват по-малките магазинчета? Ами защото предлагат не само по-ниски цени, а и удобството да си вземеш всичко от едно място, без да се налага да тичаш от „Плод и зеленчука” до месарницата и пекарната...

Ето сега сигурно се усмихвате. Истината е, че действията за защита на бакалиите идват малко късно. Факт е, че в центъра на София не е толкова лесно да напазаруваш необходимите ти за домакинството неща, ако пренебрегнеш големите вериги.

Бакалия? Пекарна? Месарница? „Плод и зеленчук”? О, да, някои последни мохикани още се крепят, но е въпрос на късмет да имаш някой от тях наблизо. Освен добрият стар магазин на Графа, не помня кога за последно съм виждала рибарски магазин, например. Някога имаше един чудесен, не къде да е, а на Витошка, помните ли? Е, има ли шанс да оцелее там?

Да, може да се спори и да се каже, че престарелите ми съседки просто могат да пазаруват през седмицата, щом предпочитат удобството и по-ниските цени на големите супермаркети. Да, разбира се, предвид колко са големи пенсиите им, те едва ли страдат от морални дилеми. Не си задават въпроса дали една или друга верига изнудва производителите, просто търсят нещо по-евтинко на промоция. Аз също.

Защото, ако искаме да защитим родния производител, това не става като се ограничи работното време на мегамаркетите, а като се постановят ясни законови правила за условията по договорите, подписвани от снабдителите. А и те не случайно преглъщат неправдите – истината е, че справедливо или не и те разчитат на по-големият поток клиенти и следователно – и на повечето продадена стока в по-големите магазини.

И докато пенсионерите може да пазаруват във всеки ден от седмицата, аз например не мога – уикендът е времето, в което пазарувам за седмица напред, за да не се прибирам всяка вечер от работа, мъкнейки тежки торби. Може и да не съм беден пенсионер, но не съм и богаташ и нямам автомобил, не ми и трябва – къде ще го паркирам тук? Та затова пазарувам от веригите супермаркети наблизо.

И не съм само аз – много от моите съседи мислят по същия начин. И те пазаруват там, защото, освен ако не пътуват често в провинцията, решават, че колата не е изгодна придобивка. Така спестяват разходи за паркинг, бензин, застраховки и ремонти, а да не говорим, че възродят ли се протестите от есента, за тях отново няма да има друг шанс да се приберат по домовете си, освен пеша.

Добре де, звучат като бели кахъри. Ще плащам малко по-високи цени и ще пообиколя две три-преки в повече, ако супермаркетът не работи, но дали тази саможертва ще помогне на кварталната бакалия? А аз наистина харесвам собствениците й – любезно и усмихнато семейство, при които пазаруването постепенно преминава в приятни беседи за това-онова.

Но това, което аз мисля, е, че тези хора, а и всички търговци на дребно, нямаше да са на ръба на оцеляването, ако чисто и просто българинът имаше пари.

Преди около месец минавах по Графа и една жена, продаваща цветя, ме стрелна с неизбежното „заповядайте”. „Съжалявам, нямам пари.” – отвърнах. За моя изненада, тя не ме изгледа намусено и възмутено, а започна да ми благодари, че въобще съм проговорила. „По цял ден стоя тук и хората просто отвръщат поглед, като че прося”, оплака се тя. Нарече ги невъзпитани. Истината е, заспорих, че не са невъзпитани. Просто не могат да си позволят да си купят и предпочитат да се правят, че не забелязват продавача. Защото горчивата истина е – през януари, февруари и март българинът не купува заради сметките за парното. През април и май леко отваря кесията, но идва лятото – пестят се пари я за така дълго отлаганият ремонт, я за мечтаната почивка на море. (Не се радвайте, черноморци, обикновено става дума за Гърция). Така че от юни до август – забрави да продадеш нещо. През септември е първият учебен ден. Отново – без пари за луксове, купува се само най-необходимото, по възможност – от борсите. Затова, не бързайте да пълните склада, ако притежавате книжарница. Следва нов лек подем през октомври и от ноември нататък българинът отново пести за парно и ток, с изключение на „разкоша” по Нова година и Коледа. Само по празниците портфейлите отново се отварят – но внимателно.

Беднотията е мъката на българския търговец на дребно, а не големите търговски вериги, колкото и да заслужават, в някои отношения, справедливия ни гняв.

Е, би било от изключителна полза и ако семейният бизнес у нас (както и всеки друг) не бе убиван от ширещата се бюрокрация и корупция. За разлика от едрите корпорации обаче, дребният предприемач не може да ползва услугите на умели адвокати, нито да си позволи щедри (или каквито и да било) рушвети. И затова, сбъскал се е горчивите факти на живота, той просто затваря врати.

И така ставаме държава на хора, оплакващи се от беднотия и безработица, но в която никой не иска да запретне ръкави и да се потруди. Че как ще иска!

А в същото време правителството си играе на Робин Худ за сметка на бабите в центъра. Е, опитайте нещо по-убедително, моля...