Автор: Валентин Стоев
Глава ХVII
Божественият сън
Той, Христос, Божият син, и Отецът му – целите в бяло, седят на ниски трикраки столчета и съзерцават Сътвореното. Над тях виси копринената стълба, свързваща радостите на мимолетното с небесата на вечността, а под тях е светът. Светът е жив и жизнен, милиони години човешка цивилизация са направили от Адам и Ева, грешниците с ябълката, сложни индивиди, които лично и собственоръчно векове наред са подобрявали Сътвореното. Господ никога не е предполагал, че чедата на Адам ще стигнат толкова далече. Светът е неузнаваем. Електронни железници свързват величествени мегаполиси, самолети кръжат в Божието въздушно пространство (но Той не им се сърди), изкуствени храни изхранват 5 милиарда Адамовци и Еви, които могат да накарат нивите да раждат по два пъти в годината, пчелите да събират двойно повече мед, бездетни да раждат по три деца, ракети да кацат на далечни планети...
– И всичко това след Моето скромно начало! – продума Отецът и се загледа в небесата над главата Си.
Бялата Му грива и брадата Му се рееха във вятъра и ако някой сега се опиташе да определи възрастта на Всевишния, щеше да се провали, но със сигурност щеше да констатира, че в сравнение с вчера например се е подмладил с 1000 години.
После Отца и Сина отново се взряха в Земята. Възторгът на Господ от възхода на човешкия род беше величествен, божествен, но хората го бяха и разочаровали. Никога не е замислял човеците, изпълнени с толкова много злоба един към друг, не можеше да повярва, че великото Му творение – венецът Му, ще се окаже изтъкано от толкова завист, кариеризъм и лукавство, а както е в папския случай, неговите хора на земята ще се замесят в сексуални скандали, че на света ще съществува инквизиция, при това дело на богоподобни, че ще горят на клади жени, обвинени във вещерство, че децата на Адам ще допуснат кръстоносните походи, Холокоста, изтребването на индианците, черното робство...
После отецът му целуна Христос по челото и се изкачи по копринената стълба към небесата, а стълбата се превърна в гигантско разпятие от гъвкави като живи стави лаврови корени, но върху разпятието не бе разпънат човек, а цветя бяха засадени в сърцето му...
Христос се размърда, за първи път от две седмици беше спал непробудно...
