"Сто сонета за любовта" от Пабло Неруда

Неруда посвещава сонетите си на последната си, трета и най-любима жена, Матилда Урутия. „Двамата с тебе вървяхме из гори и пясъци, из изгубени езера и пепелносиви пространства и събирахме отломки от чисто дърво, от стебла, изпитали люлеенето на водата и непостоянството на времето”, пише поетът в началото на книгата си.

„Сто сонета за любовта” излиза като част от поредицата „Голямото завръщане”. В нея ИК „Кръгозор” представя знакови автори и творби, с които няколко поколения читатели не са имали възможността да се срещнат.

„Сто сонета за любовта” разкриват един странен свят от светлина и мъдрост – диханието на една голяма любов!”

Николай Христозов

В истинската поезия има един аромат, един акцент, една искрица, която всеки може да долови. И нека това да подхрани зрънцето лудост, което всеки от нас носи...

А да живееш без това зрънце, е наистина безразсъдно.

Федерико Гарсия Лорка

За автора

Пабло Неруда (Рикардо Рейес Басоалто) е роден на 12 юли 1904 г. в Чили. Приема псевдонима Неруда, повлиян от чешкия поет Ян Неруда. Първата му стихосбирка „Дрезгавина” излиза през 1923 г. От 1927 г. започва дипломатическата му кариера. Посещава почти всички европейски страни и редица държави в Азия и Латинска Америка. Два пъти е бил в България (1960 г. и 1962 г.). Неруда e с леви убеждения. Има три брака – последният му е с Матилда Урутия – жената на неговия живот.

През 1971 г. Пабло Неруда получава Нобелова награда за литература.

На 23 септември 1973 г. умира от рак.

Откъс:

XLIV

Не те обичам аз и те обичам,

животът също е ту ласкав, ту сърдит;

във всяка дума има лъх мълчание,

във всеки огън студ и сянка има.

Обичам те, защото искам да обичам,

да тръгвам винаги на път в безкрайността,

да не оставам никога без обич:

и точно затова не те обичам.

Не те обичам и обичам – сякаш имам

на щастието ключовете златни

и семената тъмни на скръбта.

Живея раздвоен, за да обичам.

Когато аз не те обичам – те обичам,

когато те обичам – те обичам.

LXXVI

Диего Ривера, мечка истинска, не бърза,

той търси горски изумруд в боите,

цинобър – кръв избухнала внезапно,

и всички светлини в света за тебе.

И нарисува той носа, изтӝчен властно,

зениците ти дръзки и дълбоки

и нокти, на които месецът би завидял,

и кожа слънчева, и динена уста.

И с две лица те нарисува, два вулкана

араукански, бликащи любов и огън.

И тези две лица от златна глина

обви със светеща корона – яростен пожар

"Кръстопът" от Али Конди

Обществото ги раздели. Дали любовта ще ги събере? В Подборът Касия избра своя път. Къде ще я отведе той в Кръстопът? Касия заминава ...

Прочети повече

и кула недостъпна; тайно бе заплел

и моя поглед там, сред огнената грива.