След почти двайсет години авторът, написал тези думи, отново се среща с българските си читатели. Пабло Неруда е най-големият чилийски поет и носител на Нобелова награда за литература, а "Сто сонета за любовта" е една от най-важните книги в неговото творчество. За Неруда великият испански поет Федерико Гарсия Лорка казва следното: ”Той съзерцава света, завладян от истинско удивление; на него са му чужди два елемента, дали живот на толкова псевдопоети: омразата и иронията. Когато реши да поиска възмездие и вдигне шпага, той ненадейно открива ранен гълъб в дланта си.”
Неруда посвещава сонетите си на последната си, трета и най-любима жена, Матилда Урутия. „Двамата с тебе вървяхме из гори и пясъци, из изгубени езера и пепелносиви пространства и събирахме отломки от чисто дърво, от стебла, изпитали люлеенето на водата и непостоянството на времето”, пише поетът в началото на книгата си.
„Сто сонета за любовта” излиза като част от поредицата „Голямото завръщане”. В нея ИК „Кръгозор” представя знакови автори и творби, с които няколко поколения читатели не са имали възможността да се срещнат.
„Сто сонета за любовта” разкриват един странен свят от светлина и мъдрост – диханието на една голяма любов!”
Николай Христозов
В истинската поезия има един аромат, един акцент, една искрица, която всеки може да долови. И нека това да подхрани зрънцето лудост, което всеки от нас носи...
А да живееш без това зрънце, е наистина безразсъдно.
Федерико Гарсия Лорка
За автора
Пабло Неруда (Рикардо Рейес Басоалто) е роден на 12 юли 1904 г. в Чили. Приема псевдонима Неруда, повлиян от чешкия поет Ян Неруда. Първата му стихосбирка „Дрезгавина” излиза през 1923 г. От 1927 г. започва дипломатическата му кариера. Посещава почти всички европейски страни и редица държави в Азия и Латинска Америка. Два пъти е бил в България (1960 г. и 1962 г.). Неруда e с леви убеждения. Има три брака – последният му е с Матилда Урутия – жената на неговия живот.
През 1971 г. Пабло Неруда получава Нобелова награда за литература.
На 23 септември 1973 г. умира от рак.
Откъс:
XLIV
Не те обичам аз и те обичам,
животът също е ту ласкав, ту сърдит;
във всяка дума има лъх мълчание,
във всеки огън студ и сянка има.
Обичам те, защото искам да обичам,
да тръгвам винаги на път в безкрайността,
да не оставам никога без обич:
и точно затова не те обичам.
Не те обичам и обичам – сякаш имам
на щастието ключовете златни
и семената тъмни на скръбта.
Живея раздвоен, за да обичам.
Когато аз не те обичам – те обичам,
когато те обичам – те обичам.
LXXVI
Диего Ривера, мечка истинска, не бърза,
той търси горски изумруд в боите,
цинобър – кръв избухнала внезапно,
и всички светлини в света за тебе.
И нарисува той носа, изтӝчен властно,
зениците ти дръзки и дълбоки
и нокти, на които месецът би завидял,
и кожа слънчева, и динена уста.
И с две лица те нарисува, два вулкана
араукански, бликащи любов и огън.
И тези две лица от златна глина
обви със светеща корона – яростен пожар
и кула недостъпна; тайно бе заплел
и моя поглед там, сред огнената грива.
