Ноември 1996 г.
Всичко тръгна от една обява във вестника.
Бях на 33 и приключил с пътешествията в живота си. Имах жена, дете и малък апартамент, купен с кредит, който току-що бях изплатил.
Като че ли това бе всичкото, което бях постигнал. Трите ми стихосбирки събираха праха в библиотеките. Нямаше ги в буксайтовете на Интернет.
Мисля, че това ме накара да започна да се превеждам сам. С изненада открих, че стиховете от Ездачът, нощта и пустинята звучат по-добре на английски. После и това ми омръзна.
Моето американско приключение беше зад мен и нямах никакво желание да пътувам повече. Светът не можеше да ме предизвика отново и се хванах, че си повтарям един стих на Сандрар: Бих искал аз, бих искал вече никога да не пътувам. Подобни желания са чести в поезията. В случая обаче го бе написал може би най-големият мистификатор и пътешественик в литературата - Блез Сандрар. Това го правеше необикновено и вероятно искрено.
Струва ми се, че развивах някаква фобия към пътуванията. Имах чувството, че ще ми се случи най-лошото, като например да припадна, да спукам язва или да умра от зъбобол.
Дори пътуванията до вестника - дори те ме изнервяха. Когато бях зад волана, се улавях, че ругая всички на пътя. Но се страхувах да ходя пеша. Клаксоните и светофарите, очите на минувачите ме разтреперваха и имах чувството, че ще загубя съзнание точно когато пресичам зебрата.
Не можех да си представя да се кача в автобус и за една спирка. Това си бе направо Виа долороза. Да гледаш лицата до теб, дланите, увити около лоста за придържане, потта под мишниците, а отвън други лица, също готови да се качат, да се натикат, да се наблъскат в поредното си мизерно пътешествие до собствения дом, до собствената работа.
От системното прекаляване с алкохола пък бях вдигнал и долната граница. Когато двете се съберяха, направо изтръпвах, сякаш виждах края на света. Той обаче все се отлагаше. Вместо това сърцебиенето и световъртежът се бяха превърнали в нещо като второ аз.
Не закъсняха и първите пристъпи на нервни припадъци. Веднъж загубих съзнание и се строполих в банята, докато пикаех. После дълго време се страхувах да заспивам. Бях сигурен, че няма да се събудя.
Изглежда, имах нужда от почивка, но просто не можех да почивам. Не можех да се изключа, да извадя щепсела, да не мисля.
Успокояваше ме само водата. Можех с часове да седя на плажа или на брега на някое езеро. Сигурно защото съм воден знак.
Обаче се бях отказал да плувам дълго, нещо, което винаги съм обичал. А да вляза в лодка, беше изключено.
Предполагам, че от това най-много страдаше тригодишната ми дъщеря. Обяснявах й, че е още малка за виенско колело, а истината бе, че аз не можех да се кача с нея.
Можех да й купя захарно петле, захарен памук или къщичка от захар. Но не можех да я кача на въртележката.
Не и на въртележката.
Тогава попаднах на обявата.
Понеделник
Беше съвсем обикновена, сбутана в рубриката Разни. Обаче аз четях точно такива. Едрите карета ме дразнеха. Зад тях стояха повече пари, което означаваше, че услугите им са по-скъпи. Освен това измамниците обичаха едрите карета.
Лайф Чойс. Йист Уест Интернешънъл.
Беше времето на фараоните. На книжните пирамиди.
Египет възкръсваше в ценни книжа. Кавърверсията на Антоний и Клеопатра се въртеше по кината.
От собствен опит знаех, че малката обява върши повече работа. Най-изгодно например се намира автомобил от ръка. Бях сменил три все по този начин. По време на голямата криза при Виденов пък продавах велосипеди на старо чрез обяви.
Идеята ми хрумна изведнъж, докато редактирах статия за цените на горивата. Лъвът се готви за скок, този филм ни го прожектираха сутрин, обед и вечер. Лъвът скачаше от пропаст на пропаст, а ние, ужасени, викахме от дъното.
Хората разпродаваха масово автомобилите си. Които се усетиха първи, им взеха парите. После цените им се сринаха, улиците опустяха и градът можеше да бъде прекосен за десетина минути, ако имаш бензин. Ако си на трибуната на императора, а не прост гладиатор, хвърлен гол на арената.
Дори Е-80 беше празен. Не можеше да се разминеш с повече от десет коли през целия път от Пловдив до София. Обикновено същите десет се повтаряха и на другия ден. Аз пътувах, натоварил по три-четири велосипеда върху багажника. На Костенец полицаите ме бяха запомнили и вероятно отписали като луд. Не ме спираха, само си махахме през заледените стъкла, преди да вляза в тунела.
Все пак хората трябваше да пътуват. След месец щеше да дойде пролетта, поне седемнайсетте мига от пролетта ни бяха в кърпа вързани, а как можеш да се придвижиш на по-голямо разстояние през пролетта на Виденов освен като китаец? Само на велосипед. Дори Щирлиц не можеше да излезе от този капан.
Новите бяха от сто долара нагоре, а заплатите се движеха между 5 и 15. Ето как се роди Употребявани велосипеди.
Приключих начинанието три месеца по-късно с около 300 долара печалба. Всъщност краят дойде съвсем естествено. Доларът се успокои, после падна от три на две хиляди лева и хората отново запалиха автомобилите си.
Виденов си отиде. Употребявани велосипеди също.
И слава богу! Амбулантната търговия не ме съблазни, а може би и аз нея. Беше ми писнало да се разправям с крадци на дребно и пребоядисани колелета. Беше ми писнало да ги товаря и разтоварвам, да им помпя гумите и да обирам луфта на веригата, да им натягам спирачките и да слагам фар и динамо.
Във всеки случай вече знаех какво да очаквам от една обява. Не беше нужно да прозвънявам десетина, за да уцеля необходимата.
Тази обаче бе особена: Психоанализа - намерете себе си.
10:29
Мисля, че мога да го кажа: скиталчествата на духа опустошават. Най-добре се чувстват хората, които не мислят. Не иронизирам, по-скоро тъгувам по изгубения примат.
Да родиш, без да се замислиш, е повече от това да родиш нещо измислено. Нали така?
Ние обаче живеехме в измислицата, наречена край на века. И за да стане още по-голяма, тя съвпадаше и с края на хилядолетието. Ужасът на Последните дни. Прибавете към това и измислицата на Изтока, мистиката на поредния му грандиозен преход, сякаш не всичко е преходно, суета сует, всичко е суета. Обаче никой не иска да мине за преходен, не може да си представи, че ще остане в миналия век, в миналото хилядолетие. Това е кризата на духа, която разяде века ни, изхвърли го през центрофугата като износено бельо.
А ние в старите си парцалки не можем да повярваме, че идващите голишарчета ще ни надминат. Готови сме да ги унищожим при първия сигнал, че са по-надарени.
Нашият век програмира идеята за тоталното унищожение, тръгнал с един фатален Титаник и клонирал последния Армагедон.
Ние живеехме, отричайки се непрекъснато от миналото си и ужасени от чуждото бъдеще - в едно самоубийствено настояще без минало и бъдеще.
Мултимедиите и Интернет бяха двете риби, с които Исус все още хранеше света. Неистовият глад за новини изместваше оглеждането в себе си. Сякаш случилото се на другия край на света имаше по-голямо значение от случилото се днес с детето ти в училище или на улицата.
Вълните на непоправимото ни връхлитаха и ние изхвърляхме с водата и бебето от коритото.
Беше ли това наистина глад за информация? Не бе ли просто страх да не останеш извън играта? Страх да осъзнаеш, че си преходен като водата в коритото? Умий ме с водите си, превържи ме с очите си! Превърни ме в дете!
Копнежът е домът на изгнаника. Глобалната мрежа му отнемаше този дом. За какво бе тя тогава? Нима можеше да направи света по-близък, като клонира информация?
Не, тя можеше само да ускори приближаването на края. Истерия по края, параноя по новото.
Или всички ние сме параноици, или сме отдавна мъртви. Кое да изберем? Можем ли да избираме?
Империите умират, когато развият комуникациите.
11:15
Аз бях на точното място в подходящото време.
Работех за третия по тираж вестник в страната и вероятно съм се чувствал на моменти горд, че и с мои усилия Метро се бе изкачил на стълбичката на призьорите. Всъщност никога не съм гледал на работата си особено сериозно.
Масовото произвеждане на новини е една от измислиците на века, която трябва да задържи мислите на максимален брой хора в настоящето. Отвъд миналото и преди бъдещето. Илюзията, че медиите са коректив на властта, е за гаргите. Или за изгнаниците. Когато пожелаеше, властта се коригираше чрез медиите.
Впрочем хората го усещаха и затова едни от най-четените страници във вестниците бяха тези с обявите - със собствените им обяви.
Бюрата за събиране на обяви бяха разпръснати из целия град. Имаше и в по-големите селища на областта. Можеха да се диктуват и на импулсен телефон.
Освен текста се изписваше името и адресът на подателя. Той носеше отговорност и за истинността на обявата. Особено в рубриката за интимни запознанства. Не беше рядкост отхвърлен слагач да отмъсти на момичето, като пусне обява с нейните координати в графа Анални девственици, Секс с рускини или Шведски тройки. Това развеселяваше репортерите и ако не бяха етичните задръжки, си беше направо новина за жълтата страница.
Репортерите са нещо велико заради пълния си непукизъм. Точно обратно на редакторите. Веднъж едно момиче ме попита какви качества трябва да има, за да се пробва за репортер.
„Нахалство и никакви скрупули“ - отвърнах.
Тя се отказа.
Това е истина. Колкото по-малко задръжки имаш, толкова по-добър репортер ще излезе от теб. Особено ако имаш задник да си на линия по 12 часа в денонощие.
Човек, който много мисли, не може да реагира на мига. А всичко е в мига. Въпросът е безсмислен, ако не е зададен, докато събеседникът не го очаква. Въпросът трябва да го свари неподготвен, да го ковне в черепа. Ако не си способен на такива въпроси, по-добре се пробвай другаде.
Например за редактор.
Репортерите са дърводелци, редакторите - дървояди. Накрая от дъската не остава нищо.
Винаги съм обичал репортерите. Редакторите трябва да обичат репортерите. Обратното не е задължително.
Бащата на Исус е бил дърводелец. Господ е дървояд. Кой е обичал повече Мария?
Ерих Фром казва, че човек има само алтернативата между това да причини страдания или на себе си, или на другите. Е, репортерите причиняват страдания на редакторите, а редакторите си причиняват страдания сами.
Редакцията е нашата Богородица.
14:17
Обикновено ходех в редакцията на Метро около 9. До 11 изчитах всички възможни вестници. Отбелязвах си наум пропуснатото и на хвърчащи листчета надрасквах теми за деня. После идваха репортерите и се започваше с измислянето на новини.
Правенето на новини е до голяма степен работа на въображението. То, разбира се, се износва бързо. Може би затова инсултите са болестта на редакторите.
Редакторите трябва да знаят повече от това, което се пише, а репортерите трябва да пишат всичко, което знаят. Това е разликата в етажите.
Всъщност да правиш новини, е като да извършваш първородния грях всеки ден. Писанието не казва колко пъти Адам се е сношавал с Ева. Новината трябва да клейми някого, да го изнудва, изнасилва, убива. В Райската градина няма новини. Новините са винаги на изток от рая.
Хората искат да знаят, че около тях ври и кипи, дори когато са убедени, че не става нищо значимо. Това е принципът на виртуалната гилотина. Медиите се крепят на параноята на обществото.
Най-лесно е да превъртиш от гледане на телевизия и четене на вестници. Вместо с леген на главата Дон Кихот днес ходи с лаптоп в чантата и джиесем в джоба.
Винаги има неща, които минават за новини. Когато го няма събитието на деня, измислях нещо и исках репортерите да намерят по три източника, които да го потвърдят или отрекат. Източници винаги се намират. Уловки също.
Вестниците могат да говорят само ако хората ги слушат. А те още ги слушаха.
Какво е топновина? Обикновено тази, от която можеш да изстискваш вода поне седмица. На един всекидневник му стигат 50 топновини за цяла година. Останалото е пълнеж за сандвича, наречен информация.
15:45
Е, може ли един сандвич да бъде независим? Разбира се, че не. Той трябва да е вкусен и добре опакован!
Не си мислете, че се майтапя. Той трябва да се продава. И то бързо. И то топъл. Новините са нетрайна стока. Най-нетрайната.
Майната й!
Щом няма вяра, няма и богохулство. Медиите се крепят на тази максима.
Вярвайте в онова, което не изисква доказателства! Обичайте онзи, в когото вярвате! Видимото е лошо копие на невидимото, защото кръстовете са еднакви, но жертвите са различни. Ora pro nobis!
От две години бях най-високият в йерархията на редакторите в Метро: нещо като старши треньор. Това е ветровито място. Могат да те бутнат и от трибуните, и от терена. За предпочитане е от трибуните.
Един редактор винаги трябва да е готов да сложи екипа и да слезе на игрището. Да има въздух поне за едно полувреме. Репортерите си умират да му гледат сеира, ако им позволи.
Ако от трибуните му покажат вето.
И така: аз бях окачил калеврите на пирона, но изтривах праха им поне веднъж седмично. Тъкмо бях приключил с това занятие, запалих цигара и се загледах в обявите, когато я фокусирах. Психоанализа беше изписано с малки букви, а НАМЕРЕТЕ СЕБЕ СИ - с главни.
Може би от това ставаше добра история.
Може би.