Дали 14 години по-късно САЩ са научили урока си от Ирак?

По думите на президента „Американските и коалиционните сили са в ранния стадий на военната операция по разоръжаването на Ирак, по освобождаването на народа му и по защитата на света от смъртна опасност“. САЩ, най-великата страна на света, щеше да достави на американския народ свободата, която всички мъже и жени заслужаваха.

Както се научихме от последвалите години, инвазията на Ирак, въпреки че бе с добри намерения, не доведе до очакваните резултати.

Въпреки, че Хюсеин бе свален за по-малко от месец, картинката на чисто, лесно и историческо постижение, представено от неоконсерваторите доказа, че е ужасно некомпетентно предсказание, което струваше хиляди американски животи и трилиони долари. Ирак днес е по-нестабилен и опасен в сравнение с 2003 г. и Иран е увеличил влиянието си в него и в региона.

Задълбочените планове на Държавния департамент на САЩ със своите предсказания за следвоенните кавги и бунтове бяха прикрити от идеолозите в Белия дом и в Пентагона, които сметнаха проучването за заплаха срещу военните им планове. Високопоставен служител от министерството на отбраната каза тогава, че „проучването на Държавния департамент бе игнорирано, защото той има добри идеи и знания за политическия пейзаж, но не може да приложи нищо“.

Проблемът, разбира се, не бе, че войната просто не е била направлявана правилно – самата инвазия изобщо не трябваше да се започва. Тактиките бяха погрешни, стратегията също и идеята, че САЩ могат просто да свалят един режим и да го заменят със западен тип парламентарна демокрация със сравнителна лекота бе лишена от историческа обосновка, че можем само да се чудим кой е измислил това.

До времето, в което президента Обама изтегли всички войници от Ирак през декември 2011 г., целият проект на САЩ по изграждане на държавност бе пълен провал.

Проблемът не беше, че американските войници не можеха да се справят. Дори напротив – мъжете и жените, служещи на страната си направиха всичко, което им бе заповядано от политиците във Вашингтон с цената на техния живот и душевно здраве.

Повече от 4800 американски войници загинаха по време на мисия, която бе стратегически обречена от самото си начало. Хиляди младежи изведнъж бяха запратени в напрегнато обкръжение със задачата на строят училища, да павират пътища, да научат враждуващите общности в Ирак да спрат да се стрелят помежду си, да помогнат при изграждането на отговорно, прозрачно и некорумпирано правителство, да защитят иракчаните от всепроникващото насилие, част от което бе причинено от собствено им правителство.

Американските войници трябваше да действат като социални инженери и консултанти по професионално ориентиране с надеждата, че чрез достатъчно сръчквания и подтици иракските лидери ще бъдат насочени по правия път.

Не, не се говори, че САЩ не са постигнали нищо в Ирак – има много на тактическо ниво. „Ал Кайда“ бяха изтласкани от град Фалуджа в най-интензивния уличен бой, видян от корпуса на американската морска пехота от Виетнам насам. Разполагането на допълнителни 20 хил. американски войници по време на вълненията през 2007-2008 г. успя временно да намали насилието в Багдад.

Тези тактически постижения трябва да бъдат признати, защото бяха възможни единствено благодарение на ангажираността и жертвите на сержантите и капитаните на място.

За жалост, тактическите победи не можеха и не успяха да убедят иракските политически лидери да действат отговорно и да управляват за благото на всички иракчани, а не за племенните им и ограничени интереси.

Манталитетът на иракските политици да играят на игри с нулева сума продължава и до днес.

Имаше твърде много ястреби в националната сигурност във Вашингтон – и в правителството, и в неправителствените организации. Американците научиха много от иракското наследство. Иракската бъркотия бе такъв провал и бедствие за регионалната стабилност, че би било глупаво за политиците да се откажат от трудно научените уроци от конфликтите.

Иракският експеримент бе много повече от нещастна глава в историята на САЩ. Всъщност си просим повтарянето на иракския експеримент, ако послушаме съвета на ястребите – да поемем отново по пътя, където промяната на режима и покарването на демокрацията с дуло в тила се смята за реалистична политика.

Нашите елити не могат да разберат доколко недалновидната инвазия на Ирак влоши интересите ни в Близкия изток.

Уроците от тази операция с добри намерения, оказала се в крайна сметка безуспешна са многобройни и приложими и до ден днешен. Ние ги пропускаме на свой риск. Сляпата гордост не трябва да бъде заместител за ясния и трезв анализ по време на дебатите във външната политика. Разбирането на правилната употреба и ограничения на военната сила могат да увеличат сигурността и да спестят трилиони долари.

Иракските власти съобщават за десетки убити цивилни в Мосул

През последните дни при въздушни удари в западната част на Мосул са били убити десетки цивилни, съобщиха в събота иракските власти, пре...

Прочети повече

Планирането на войната трябва да бъде съпътствано от енергични въпроси, политиците трябва винаги да мислят няколко крачки напред, предположенията трябва да бъдат оспорвани при всеки ход, и свалянето на режими – проваляща се и скъпа цел, трябва да бъде избягвана на всяка цена, освен ако не е абсолютно необходима.

14 години, след като Буш обяви борбата за свобода, демокрация и човечност срещу кървавия диктатор, наследството от Ирак все още кръжи над Вашингтон като тъмен буреносен облак.

И трябва да продължи да кръжи. Това е ясен пример, че благородните намерения се сблъскват с реалността и колко може да бъде опасно да се позволи на разпространяването на демокрацията да води нашата външна политика, вместо трезвия анализ на жизненоважните национални интереси.

The Hill

Авторът Даниел Р. ДеПетрис е докторант по „Приоритети в отбраната“ и е анализатор по въпросите, свързани с Близкия изток и външната политика на САЩ.